Погледни го отстрани. Виж се, преоткрий се! Как изглеждаш? Седим един срещу друг и се гледаме със злоба. Злоба, породила се от несбъднати мечти. Пространството между нас се е уголемило, единствено любовта може да го запълни, ала тя е незнайно къде в пространството на грозния свят. Не е вече в сърцата ни. Ти я прогони, ти я пусна да си отиде. Предпочете да изчезнеш, да се изпариш. Разруши съдбата ми, опорочи чистата ми любов, омърси я, погуби я. И по същия начин, както я зароди в мен, я изтръгна грубо, неусетно изведнъж… с корените, после я захвърли при останалите непотребни чувства и емоции. А дупката, останала на мястото, където разцъфтяваше тя, ти запълни със студена тишина.

Тишина… ти не продума нищо. Дори не се сбогува, направо си замина. Знам, че няма да се върнеш. Вече не се надявам на това. Вярвам, че някой ден цветето, което ще посадиш в сърцето си, подарено от любимата ти, ще повехне. Не би могло да вирее там. Защото в твоето сърце винаги ще има място единствено за мен. Сега не осъзнаваш това. Но един ден ще погледнеш нещата отстрани, ще видиш, че нищо не е както преди и не може да бъде. И ти си виновен за това. Ще установиш, че сърцето ти е изгубено, че не знаеш къде е… Може би ще го потърсиш, ала не ще узнаеш, че то винаги е било и ще бъде близо до моето.