Вървиш бавно през лятото на своето сърце. Светлините на града угасват и само жълтите светофари мигат като светулки, блуждаещи в мрака. Стъпките ти отекват между стените на спящите сгради. Разпалваш с устни последната цигара, която ти прави компания в тази нощна разходка и жадно вдишваш всяка мисъл, пробягваща през съзнанието ти. Целуваш я страстно, докато не изгори в ръцете ти. Луната наднича изпод облачната си завивка, уморена се завива отново през глава и ти оставаш сам с безсънните си мисли за момичето, което никога не ги напуска. Или което ти не пускаш да си тръгне от там.
– Тя не държи на теб. – каза ти веднъж един приятел. – Но все още има шанс да се събудиш от този кошмар, ако спреш да чакаш да се сети за съществуването ти някой, който не те цени. Ако започнеш да съществуваш, напук на тези, които те изтриха от живота си. Ако забравиш за тези, които се подиграха с доверието ти. Тези, които се възползваха от добротата ти. Тези, които те захвърлиха в бездната на забравата, когато в ...