Раздирателните писъци и викове все още прогаряха и пулсираха като отворени рани върху гърлото на Аманда Форбс.

Можеше да е навсякъде. Зад вратата, на горния етаж, в мазето, та дори и зад самата нея. 

Не можеше да си обясни кой би нахлул в къщата ѝ и по-точно поради каква причина. Нито семейство ѝ бе заможно, нито притежаваха някакви ценности или пък потенциални врагове. Мъжът ѝ работеше като управител на южното крило в кооперативния съд, а тя самата бе един обикновен служител във фирма за козметични продукти. Едно средно статистическо семейство, което нямаше с какво да заинтригува вниманието на такъв жесток убиец.

Но бе факт, че тази вечер Аманда не бе сама. Още когато прекрачи прага на къщата усети, че нещо не беше в ред. Не само киселата смрад се оказа фактор, който да подкрепи убежденията ѝ, че някъде там гниеше трупът на някой нейн близък, но намесата на бързите и едва ли не прецизни стъпки, идващи от пода на тавана, напълно превърнаха съмненията ѝ в реалност.

Пустата и безлюдна местност, в която имението им беше разположено и липсата на съседи, на които да се упове я принудиха да търси спасението си на терена, който все още криеше опасност да отнеме живота ѝ.

С ускорена крачка и нарастващ пулс краката ѝ я отправиха право към потъналата в мрак кухня. Би било глупаво и безразсъдно от нейна страна да включи осветлението и да издаде местонахождението си, затова пипнешком докопа ножницата и изтегли едно от най-масивните остриета. Пое дълбоко дъх и събу високите си токчета, за да не създава никакъв шум по пътя си към внушаващото стълбище. Същото, по което бяха пробягали обувките на престъпника.

Хватката около дръжката на оръжието ѝ все повече започваше да се отпуска и захлабва. Паниката обземаше съзнанието ѝ и замъгляваше трезвото ѝ мислене, докато съвсем бегло улови с периферното си зрение непознат силует точно от дясната ѝ страна. Той беше там.

Крайниците ѝ отказваха да поемат командата на ума ѝ да се раздвижи възможно по-скоро и тя не можа да помръдне за една стотна от секундата. Секунда, която можеше да се окаже секунда преднина пред кръвопролитния мъж на пет метра от нея.

Дробовете горяха, погледът се премрежваше, а нозете ѝ поддаваха. Дъхът му излизаше на преждевременни издихания и тя успя да ги усети върху тила си, опитвайки се да не се спъне по време на изтощителния бяг.

Имаше си работа с доста пъргав душегубец.

Адреналинът ѝ кипеше и Аманда сама на себе си се учуди как досега не се бе провалила в опита си да му убегне.

Точно когато щеше да прескочи и последното стъпало, остра пагубна болка прониза прасеца ѝ. Беше прорязал крака ѝ, оставяйки дълбока рана, но въпреки това с изненадващо дори за него движение, тя се извърна светкавично бързо и го изрита назад. Тялото му загуби равновесие от неочаквания удар и се прехвърли през парапета. Чу се ужасен трясък и Аманда застина на място, за да се подсигури, че нанесеното му осъкатяване ще го удържи достатъчно дълго и няма да му позволи да започне да я гони отново. 

Стрелките на часовника се оказаха единствения шум, разцепващ тишината с изключение на накъсаното ѝ дишане. Не последва нищо, което да опровергае очакванията ѝ и сега ѝ оставаше да си избере сигурно скривалище, докато полицията не пристигне и не я избави от този ад.

Обърна се и сканира тесния коридор. Две от стаите подсказваха, че не преди дълго някой е бил в тях. Забравяйки мъчителната болка, която разяждаше плъта ѝ тя хукна към първата леко открехната спалня на децата си. 

Слава богу, беше празна. Чаршафите на леглата- измачкани, а прозорците съвсем незначително отворени. Косата ѝ залепваше по челото, а ножът в едната ѝ ръка натежаваше с всяка изминала минута. Дойде ѝ на ум, че децата все още може да са там и най-вече да са живи. Без да губи повече време застана на колене и провери под двете легълца с трескави и търсещи очи. Беше чисто.

Не знаеше да се радва или да си мисли най-лошото. 

Не знаеше дали да се довери на слуха си или всъщност наистина долови нисък шепот, идващ откъм белия килер.

Не знаеше нищо.

Въпреки това, устремено и непоколебимо, обви длан около бялата топчица и издърпа вратата към себе си. Почти не извика от радост, когато съзря малките си дъщери свити, вплели ръце една в друга и прегърнати дълбоко в тясното пространство. Аманда им направи знак да пазят пълна тишина, докато не се върне с помощ и да не мърдат при никакви обстоятелства.

Замисли се дали да не им даде камата си, но веднага прогони тази грозна мисъл. 

Все още нямаше знак, че тероризиралият имота ѝ човек се е съвзел. Дори имаше малка, макар и нищожна вероятност да е загинал на място. Тя обаче отказваше да мисли за това точно в такъв напрегнат момент. Нейният живот и този на децата ѝ бе в нейни и ничии други ръце и трябваше да внимава какъв ще бъде следващият ѝ ход.

Когато гледката на семейната им спалня се отрази в зениците ѝ, сърцето ѝ пропусна удар, а устата ѝ зейна в покрусен ужас. Тялото на мъжа ѝ лежеше по гръб върху окървавените завивки, които родителите му им бяха подарили за Деня на благодарността. Алените капки бавно се събираха върху върха на пръстите на крака му и цапаха махагоновия под, образувайки локва.

Едва щом сълзите закапаха по пребледнялото ѝ лице, точно в пурпурното петно се отрази страшният образ на причинилия това покъртително злодеяние мъж. Ако беше малко по-наблюдателна следата от прясно оставена румена течност, водеща към него помещение щеше да ѝ направи впечатление и да я предупреди за това кой се бе укрил в банята.

Фигурата му започна уверено да я приближава с тежки стъпки. Маската, обвиваща главата му видимо попиваше сериозно количество кръв. Успяла бе да го рани, но ясно излизаше, че не е било достатъчно, за да го прикове на място.

Инстинктите ѝ изкрещяха да бяга. Но щеше ли да се измъкне? 

Не, трябваше да го забави или в противен случай рискуваше да бъде прободена по-сериозно или направо убита. Грабна таборетката на двайсетина сантиметра от нея и цели двеста от убиеца. Запрати я с колкото сила бе останала в немощното ѝ тяло и май го зашемети. Но така и повече не се обърна назад. 

Досети се, че единствената стая, на която държаха ключ в самата брава е трапезарията. Затича се натам, като накуцукваше с прорязания си крак. Моментът, в който вратата се затвори, треперещите ѝ пръсти прещракнаха патрона.

Удар, два, три.

Притискаше с цялата тежест на тялото си тресящата се от пантите врата. Бързо извади телефона от задния си джоб и искрено се молеше там да има обхват. 

Две чертички.

Батерията скоро щеше да я предаде. Едва не изпусна телефона си, когато трите ответни цифри вече фигурираха в полето за набиране.

Секунди преди екранът да изгуби всякакъв признак на енергия и след като престъпникът бе спрял с оглушителните тътени, а Аманда с трескавото си описание, всичко отново плуваше в спокойна тишина. 

Не посмя дори да поеме глътка от натежалия кислород. Не помръдна. Това, което ѝ оставаше бе да чака и нищо друго.

Колко време бе изминало откакто им се обади? 

Пет минути? Двайсет? Час?

В крайна сметка нямаше никакво значение, защото сирените от полицейските коли запълниха притихналата къща.

Аманда посегна към ключа на лампата със сетни сили и дълбока въздишка на облекчение, задето бе успяла да се отърве от преследвача си, а спасението ѝ бе на отворен прозорец разстояние, но там вече стояха нечии други пръсти...