Искам да имам необикновена дарба. Искам да съм дарена от Господ с една дарба, дарбата да усещам какво и кой ще ми донесе болка, за да го избягвам. Така поне за мен няма да мисли после как да ме утешава и спасява. Звучи ли богохулно?! Не, не мисля. Че какво толкова искам, пари ли, власт ли, имоти?! Нее, искам да не ме боли, по-скоро изобщо да не познавам болката, като състояние на духа. Да съм една такава, вечно жизнерадостна и наивна като дете, мислещо си, че там някъде в бъдещето всичко е розово и мама и тате винаги ще са до него, за да го предпазват. Цвете в саксия, че и в оранжерия. Да си мисля, че когато капят сълзите ми, вали дъжд или че друго дете иска да си играем и ме е напръскало с вода, защото не знае по какъв друг начин да ми го каже. Да ми е слънчево и нереално красиво, без да се докосвам до болния свят на възрастните. Без ежедневно да обгарям душата си и да не намирам после лек за това. И въпреки всичко пак да протягам ръце към тая болка, незнайно защо. И да задавам милион ...