Нещата от живота
Мъжът влезе в бара с походката на човек, на който му бяха потънали всички гемии, та и няколко танкера отгоре. Седна на масата в ъгъла и си поръча коняк. Когато му го сервираха, отпи глътка, която преполови чашата. Нещата не изглеждаха добре. За него. Ние лично се чувствахме като малки палави галеници на съдбата. Седяхме на една маса Аврамов, Боян и моя милост, Грег. Влязохме в бара на обяд уж за малко. Просто да обсъдим делово някои незначителни проблеми на бизнес битието ни. Обсъждането се проточи, защото Аврамов заяви, че без водка не подхваща разглеждането на сериозни въпроси. Тя го стимулирала и откривала невероятни решения, в на пръв поглед нерешими ситуации. Ние, като добри приятели, веднага се солидаризирахме с него. Обсъждането се проточи. Не поради сериозността на проблема, който решихме още на първата чашка, а поради внезапно споходилия ни изследователски интерес към проблема колко водка можем да изпием, без да замезваме. Още нямахме краен резултат на теста, макар че по едно време Аврамов проплака за корнишони. След поредната изследователска глътка водка обаче се успокои. Поне засега. Запали цигара и каза, като кимна с глава към току-що влезлия мъж:
- Този пич ми се вижда много зле. Да го приобщим към нашата компания! Може пък, докато си пием така сладко, да спасим една човешка душа.
Отдавна подозирахме с Боян, че под тази външност на бизнес акула, която имитираше другарят Аврамов, се спотайва плашливо, като риба под камък, едно добро сърце. Сега се убедихме безапелационно в това и мислено аплодирахме тази негова проява на човечност в това бездуховно време. Той беше нашият герой за деня.
- Хей, мен! – обърна се към мъжа Аврамов. – Защо не дойдеш на нашата маса? Един мъж никога не трябва да пие сам.
Мъжът кимна с глава. Доколкото схванах, в знак на съгласие. Стана и се запъти към нашата маса. Бе висок около 1.90 м и раменете му бяха широки като булевард. За миг през главата ми като уплашен заек пробяга мисълта дали не е решил да помете заведението с нас, но бързо се скри в гъстия храсталак на други такива небивалици. Мъжът бе внушителен като физика, но от него не лъхаше на агресия. Раменете му бяха отпуснати. Походката, бавна и ленива, сякаш носеше огромна тежест, а погледът му бе по–мъртъв и от захвърлена коледна елха.
Седна при нас. Мълчаливо. Приличаше на отронено от вятъра листо. Без посока и цел.
- Наздраве, бате! – каза Аврамов и вдигна чаша. – Каквото и да те мъчи, може да се прокара с едно или повече питиета. Това е най–старата рецепта за оцеляване в този живот.
Чукнахме се.
- Не съм сигурен. – каза мъжът след като отпи и остави чашата на масата. Бе почти празна.
- Никой в нищо не е сигурен, бате. Ти конкретно в какво не си сигурен? – продължи Аврамов. Определено издигаше диалога на високо философско ниво. Липсата на мезе си казваше думата.
- Не съм сигурен, че целият алкохол на земята ще стигне, за да забравя.
- Е, всички сме мислели така в дни на тежки шамари от живота, но после се е оказвало, че ти трябват само няколко питиета и хубава мъжка компания. Нищо повече. Е, може би и някоя палава девойка за десерт.
Двамата с Боян впихме учудени погледи в Аврамов. Никога не сме подозирали, че дълбоко в него е законспириран като агент в тила на врага психолог на високо ниво. Усетихме как се умиротворяваме и проблемното съществуване, доколкото го имаше, ни заприлича на безгрижна ваканция в тропиците.
Мъжът до нас не мислеше така. За голямо наше учудване. Продължаваше да гледа тъжно чашата си с увиснали като прекършени крила рамене. За момент реших, че проблемът е в празната му чаша и ентусиазирано му викнах още едно. Той се усмихна вяло и ми кимна с глава в знак на благодарност. Не стана по–щастлив. Друго го мъчеше явно. Аврамов също разбра това и попита:
- Какво те мъчи, бате? Може би можем да помогнем. Ако не, просто ще те изслушаме. По–умни глави от нас казват, че това помагало.
Мъжът се поколеба за миг. Отпи от питието и, очевидно взел решение, каза:
- Жена ми ми изневерява. Досега само подозирах, но днес разбрах със сигурност. Изнесе се от дома ни.
Без малко всички да въздъхнем облекчени. Това ли бил проблемът, а ние си мислехме, че е нещо сериозно и необратимо като глобалното затопляне, но мъжът явно не мислеше така, затова кротко замълчахме и отпихме от чашите в знак на съчувствие и подкрепа. За някои изневярата изглежда е по–сериозна от случайно препъване, каквато бе за нас.
- Виждате ли, момчета - поде мъжът. – С жената сме от малко село, близо до София. Влюбихме се още като ученици. Оттогава сме все заедно. Оженихме се щом се уволних от казармата. Беше ни хубаво заедно, въпреки че нямахме пари. Тези проклети, шибани пари. Когато се роди детето обаче, решихме, че трябва да дойдем в Столицата, за да му осигурим добър живот. На село нямаше работа. Закриха училището. Детската градина. Всичко. И ако ние двамата с жената можехме да го караме някак си, то детето си искаше своето. Не е ли така?
Кимнахме с глави в знак на съгласие. Отпихме отново и той продължи.
- Та дойдохме в столицата. Първите няколко месеца едвам свързвахме двата края, но аз съм добър автомонтьор. Имам златни ръце. Намерих си работа в един скъпарски автосервиз, в който идваха само баровци да ремонтират колите си. Започнах да печеля добре. Даже много добре. Взехме кредит. Купихме си жилище на изплащане. Абе, всичко вървеше като по ноти. Въобще не бяхме и мечтали толкова бързо да си стъпим на краката.
Той отново отпи от чашата. Ние веднага го последвахме, като сговорна дружина. Запали цигара и продължи:
- Ама, както са казали старите хора, много хубаво не е на хубаво. В сервиза редовно идваше един баровец. Ту неговата кола се повредила, ту тази на жена му, ту на любовницата му. Абе редовен клиент беше. Един ден се засякоха с жената, която бе дошла за нещо при мен. Не си спомням вече за какво. Мръсникът си я е харесал. Не знам как е намерил телефона ù, но го е намерил. А на моята патка толкова и е трябвало явно. Скъпи ресторанти. Хубави коли. Бижута, дрехи. Жена! Айде, разбирам я. Аз се прибирам късно. Ръцете ми в масло, колкото и да ги мия. От забутано село е. Кога е виждал такъв живот, освен по сериалите, които гледа по цял ден. Хубаво. Изневерила ми. Ще го преглътна, мамка ù, щото я обичам. Тя обаче да вземе да се влюби в тоя педал. Ама, патко, такива като теб той ги има няколко. Опитах се да ù набия това в главата, но тя не възприема. Обичам го, вика, и това е. Напускам те. Та днес се изнесе. И детето взе. Сега седя тук. Наливам се и не знам какво да правя. Та това е, момчета, моята история.
Известно време мълчахме, осмисляйки казаното. После Аврамов отново взе нещата в свои ръце. Този човек явно трябваше да пие по–често без мезе.
- Виж сега, бате! – започна с шлифован глас на дългогодишен психоаналитик. – Нито си първият, нито ще си последният. Твоята история е стара, колкото света. Богатият винаги прибира всичко и за теб остава само рестото. Евентуално. Но погледни от друга гледна точка! Щом се е подлъгала по някакви си дрънкулки, значи не е за теб. Обикновена, завършена, меркантилна мацка. Зарежи я и си живей живота! Все някога ще срещнеш твоето момиче, което няма да се заглежда по „Мерцедеси”.
Без малко да изръкопляскаме с Боян на тази издържана отвсякъде реч на Аврамов. Определено беше готов за водещ на ток-шоу от рода на „Искрено и лично”. Малък непризнат гений. Това беше той.
Мъжът не ръкопляскаше. Отново бе на друго мнение. Отпи бавно от чашата и каза:
- Тя не е такава. Аз я познавам много добре. Влюбена е, а аз още я обичам.
Някои давещи се просто не искат да бъдат спасени – констатирах мислено и запалих дебела хаванска пура. Ситуацията го изискваше. Дръпнах и погледнах Аврамов. В очите му оптимизмът потъваше бавно като „Титаник”, сблъскал се с айсберга на любовта. Там всички сме безсилни и глупави. В любовта де.
- Ей това е любов, мамка му! – изрази Боян гласно мнението на всички ни –Ти си загубен, пич. Никой не може да ти помогне. Тук никакви съвети не помагат.
- Знам. – отвърна мъжът. – Нека просто се напием тази вечер, момчета! Само това искам.
- Попаднал си на правилните хора – казах. - Това да искаш от нас.
Вдигнахме чаши и се чукнахме. Звънът им отекна в бара, но в него нямаше палава нотка, както обикновено. Звучеше като надгробна камбана.
На другия ден се наливах с кафе в опит да преборя махмурлука. В едната ми ръка гореше цигара, а с другата придържах вестника, който по–скоро гледах като модернистичен тапет, отколкото да го чета. Телефонът иззвъня. Вдигнах го, полагайки неимоверни усилия. Беше Аврамов.
- Бате, застреляли са нашият човек. – изстреля той в слушалката.
- Кой наш човек? – запитах неразбиращо.
- Този, с който пихме снощи. Помниш ли?
- Имам такива спомени.
- Сега прочетох в интернет. Опитал се е да гръмне един мастит бизнесмен. Явно любовника на жена му и охраната го е гръмнала.
- Стига бе!
- Няма майтап!
- Ега ти! Шибано нещо е животът! Горкият пич. Не го заслужаваше.
- И аз това викам. Виждаш ли докъде може да те доведе любовта! Трябва да го даваме по–кротко с нея. Вредна е за здравето.
- Така е, другарю Аврамов. Съгласен съм с теб отвсякъде.
- Не трябваше да го пускаме снощи да си ходи.
- Не трябваше, но кой да знае, че работата е толкова сериозна.
- Така е. Мамка му и живот! Айде, че трябва да карам моята на лекар. Довечера в бара, нали?
- Там сме.
- Чао, бате!
- Чао!
Затворих. Ръката ми леко трепереше. Не беше от изпития алкохол. Чак сега се сетих, че дори не си спомнях името на мъжа от снощи. Дали въобще ни го каза?
© Светослав Григоров All rights reserved.