Ша летя

      Отварям сайта и... Опа, нещо ми бръмчи в ухото. Ама бръмчи и пищи.

Бъркам вътре и вадя Нещото, което прилича на муха, ама не е муха. И тъкмо да го пусна през прозореца. Туй мухоподобното ми вика с тънко гласче.

- Полека бе, идиот! Потроши ми крилата!

Взирам се по-добре и гледам феичка. Една мъничка такава със сребристи крила.

Подгънаха ми се краката и се стоварих на дивана.

- Алоо, чичка... Аз да не съм възглавница?!

Скочих, а отдолу едно трътлесто човече с перка на гърба.

- Да имаш случайно бонбони?-ми казва момченцето вентилатор.

- Имам, сега ша ти донеса.

- Ей, деденце! Би ли ме пуснал, защото от тия крила нищо не остана!

Все още съм стискал между пръстите си феята. Сложих я на масата и тя почна да се оправя, като постоянно мърмореше.

Отивам в кухнята. Отварям шкафа и от там изскача едно рошаво момченце с тричетвърти панталонки, с презрамка на рамото и държащо една дървена сабя.

- А бе, много тесни шкафове си направил! Приятно ми е Питър Пан. Ако търсиш бонбоните, изядох ги.

- Всичките ли?!! Те бяха четири кутии.

- За едно смело момче, като мен не стигат и за закуска.

- Е, какво ще дам на Карлсон?

- Устъй го тоя. Не виждаш ли, колко е тлъст. Едва се вдига от земята с тая мижава перка. Трябва да поотслабне.

Връщаме се в хола с Питър Пан, а там навалица. Две дечица с памперси взели химикала ми, дращят по тетрадката и по себе си. Една камара феи кръжат, около първата и злословят по мой адрес, какъв непохватен дядка съм и че не си подстригвам правилно ушите, та са станали капан за феи. На масата седнала Пепилота, тропа с единия крак и си дърпа щръкналите плитки. В креслото се разположил Мечо Пух плюска мед и маже всичко наоколо с него. Магаренцето Йори застанало до него и мърмори.

- Всички ме мразят! Дори и тая мечка не дава поне да си близна малко мед.

Звъни се на вратата и тичам да отворя, а там една прекрасна принцеса ми духва глухарче в лицето ( без малко да ме ослепи) и ми казва с прелестна усмивка.

- Аз съм, Спящата Красавица. Разбрах, че ще пишеш стихче за летящото детство и ето ме тук.

- Влизай, влизай, те другите са вече тук.

Тъкмо да затворя вратата и хоп едно дървено човече с дълъг нос се шмугва вътре.

- Да имаш случайно пила, че с тоя нос ми е неудобно пред другите.

Отивам в килера, вадя една пила и му я давам, а той я грабва и почва бясно да се пили, антрето става цялото в стърхотини.

Върнах се в хола, а там пълна вакханалия.

- Тишинааа! Бебетата да ми върнат тетрадката и химикала. Пепилота, долу от масата и Кралсон да отхвърчи на някъде. Ще пиша стихотворение.

Настана тишина седнах и започнах да пиша.

Там пред мен е синьо небе

със красиви облаци бели.

Аз протегнах щастливо ръце

и побягнах в житата узрели.

В миг усетих земята далеч...

- Опаа, чакай сега.- каза Питър Пан. Туй въобще не звучи детско. Все едно го е писал някакъв дятка. Пък и от втория ред нататък си е чиста боза.

Помислих си " чист Ивайло".

- Добре, добре... Почвам наново.

Започнах да пиша и всички мълчаха скубчени над моята глава. Чуваше се само лекото драскане на химикала.

Аз съм детенце с бяло меченце.

Нощем танцувам с феите аз.

Огнени дракони,зли баби Яги

с меча прогонвам завчас.

Аз съм детенце, водя Луната

с златна верижка в късния час.

Тя да ни свети нощем в играта,

гонейки страшните сенки от нас.

Аз съм детенце, нощем заспивам

с чудната песен на малки щурци.

Те ме приспиват, аз си сънувам.

Мама в прегръдка, как ме държи.

Изведнъж се чу жужене, като от машина и до масата застана едно дребничко роботче и с металически глас изтърси.

- O, sancta simplicitas! Това дори и учен математик не би го разбрал. Как така, някаква Луна е хваната за затворник?

Спрях да пиша и останах с отворена уста. Ужким пиша стихче за конкурс в сайта, а то сайта преобразен е край мен.

- И мен цял живот ме влачат с каишка! - изстена Йори.

Станах, отворих прозореца и... Отлетях.

       Реших да стана тарикат

      Ако трябва да бъда честен, вече много ме мързи. Това по пет, шест часа пълзя в градината и все едно нищо не съм правил.

Реших, да се направя на тарикат, да хвана някой да работи вместо мен, пък аз да му плащам. Знаех, няколко по-беднички пациенти и им предложих да им плащам по 50 лева на ден, за да ми помагат.

Първата женичка, на която предложих ме изгледа така, сякаш и предлагам да правим секс за тия пари.

- Извинявай докторе, ама за толкова пари... Пък и то си е Работа.

- Е, да де, работа си е, не ти предлагам да отидем на почивка.

Следващите няколко "бедняка" реагираха по сходен начин. Искам да направя едно уточнение, за бедняци ги определях по това, колко хленчеха в кабинета ми, че са умрели от глад.

Накрая при мен влезе един мургав събрат и му викам:

- Богомиле ( две трети от мургавите събратя се казват Богомил, защото явно са много мили на Бог) искаш ли да ти давам по 50 кинта, да работиш в двора?

- Гутоу ба дофторей, кажи кога и ида.

- Давай утре в осем часа пред нас.

Настъпи заветното утро. Предупредих в службата, че ще закъснея. Моят работник, дори подрани. Чука на пътната врата и аз отварям... Що ли отворих?!!!

Пред мен, беше строена половината ромска махала, като са почне от една беззъба циганка (всъщност имаше един зъб, и го показваше постоянно в усмивка) и се стигне до бебе на няколко месеца, което смучеше боза с биберон.

Краката ми се подкосиха.

- Богомиле, нали са разбрахме да дойдеш сам?!

- Те, дофторей сички са от родата и мнооогу са работни. Даже и малката Есмиралда и тя ша помага.

Беше взел бебето и ми го тикаше в ръцете.

- Аааа, тая работа няма да стане! Най-много двама човека и другите да си ходят.

- Добре де... Сузана, Енрике, Изаура, Фернандо, Исус, двамата Богомиловци и... Ти къ са казваше, чи та забрайх... Сички марш у къщи!

- Рубьерту, ба тате. - каза едно петгодишно цигле с два протекли сопола.

Групата намаля с една трета.

- Богомиле, казах двама... Аде, да са трима.

Последва още едно петминутно изреждане на имена от всички турски, бразилски, индийски и всякакъв вид такива сериали.

Накрая останаха четири и вече наближаваше девет часа.

- Сега ме слушай внимателно. Един или двама са хващат да скубят бурените, край розите.

Другите двама скубят бурените от другата страна. Нали знайш, какво е бурени?

- Хехехе, да дофторей, наш и аз и жената Хортензия, сме работали в узилняването.

- Добре, оставям ви и ти ще ги следиш. После, ще мина да ви проконтролирам.

- Контрирай, контрирай, дофторей. Оди си глей работАта.Ний ша са упрайм.

Отидох да си гледам работАта, ама нещо ма гризе отвътре. След един час са мятам в колата и съм пред вратата. Отварям и почти се сривам на земята.

От розите останали няколко корена и твърде много бурени. От другата страна, къде е работАла Хортензия, пък нямаше почти нищо останало.

- Богомилеее...

Последва остро изсвирване.

- Сички са стройте пред дофтора!

И наистина пред мен са строиха и четиримата.

- Какво ти казах бе, човеко? Казах бурени, а не да оставите бурените, а да извадите цветята!

Гледах камарите от редки видове хости, хойхери, лилиуми и всичко, което бях събирал с  годините.

- Споко, дофторей, ша ги върним убратну. Ти само кажи, Ко и цвитя.

Почнах едно по едно да ги вадя и да ги събирам накуп.

Телефонът ми не спираше да звъни, защото пред кабинета сигурно имаше тълпа.

Подредих всичко и им казах, да почват да ги садят отново.

Почти с бясна скорост прегледах 20 хистерика и пак цъфнах пред къщи.

Отварям вратата и нов ужас.

Половината цветя набучени с корените нагоре и допълнително засадени и няколко магарешки тръна.

- Богомилеее...

Пак пронизителното изсвирване и пред мен са четиримата "градинари"

- Слушай ме сега, Богомиле... Земате си багажа и всички в къщи!

Последва сърцераздирателен рев и всички бяха в краката ми и ме дърпаха за крачолите.

- Нидей бащице, ни на остаяй гладни ша мрем. Тринайси дица и идна тъщА, Ко ша прайм. Лели, малии ша мрем ба дофтореййй...

Стана ми жал и им дадох 20 лева.

- Отивате да ядете и след три часа, като се върна, да сте тук, за да си оправите маскариите.

Минаха три часа и пътувам за вкъщи. Гледам Хортензия и две от отрочетата седнали в сладкарницата, пият кола и ядат"Гараш" торти.

Спирам пред нас, а на врата само Богомил.

- Къде са другите, бе?

- Ша дойдат, споко, ни са бой.

Влизаме и аз докато е обедната почивка набързо засадих половината и повече от цветята, а моя "градинар" ходи след мен пъшка и мърмори.

Оставих го и се хвърлих пак в болницата.

Връщам се след три часа, Богомил седи на стълбите сам, а край него една камара фасове.

- Да имаш ина сигара, дофторей, чи мойто свършиха.

- Ставай веднага и в къщи!!!

- Дубре бей, що викаш. Ша си тръгна.. Ай тъй ша си тръгна, пък нека дитету да ми пика и сире по ръцети, кат немам пари зъ памперси.

- Добре бе човеко, нещо можеш ли да вършиш? Хайде, дървета трябва да се изпръскат. Работил ли си с бензинова пръскачка?

- Охооо, знайш ли на колку народ съм пръцкал дърветата.

Пак ма удари съжалителността, извадих пръскачката, направих разтвор, пригласих презрамките да са по-къси, защото Богомилчо е висок 1,55 и тежи около 50 кила (ама иначе е голем производител на деца)

- Хайде, идвай да ти сложа пръскачката.

Той дойде, сложих му я, ама щом я пуснах и хубавеца падна в краката ми. Вдигнах го. Запалих мотора и хукнах носейки и него и пръскачката из двора. Правихме се, че пръскаме дърветата, а всъщност се пръскахме един друг с отрова. Свърши резервоара и бях каталясал.

Без да се пазаря, дадох още 70 лева на моя "работник", за да се отърва от него и паднах изтощен на стълбите пред къщата.

Пред мен бяха камара от убити цветя, но вече не ми пукаше за нищо.

Така завърши моя опит, да се правя на тарикат, на който другите да му работят работАта.

                                      Мууза

    Прибирам се каталясал от работа, тръшвам се на креслото и тъкмо да си сипя мааалко уиски в чашата... Чувам от кухнята... Лумбур, бум, тряс, дум...

- А ща тиий... Ко са фитлечиш тфука се.

Ужас в кухнята ми има човек!!! При това с женски глас!!!

На пръсти отивам да погледна и какво да видя... Една жена с пеньоар на гюлове и ролки на главата са пльоснала по задник, разкрачена, като отдолу са виждат тричетвърти розови  гащи.

Гледам и не вярвам на очите си!!! А оная вика с цяло гърло:

- Здрастииий... Ко пайш ве Фич...

- Извинявайте госпожо, но вие, какво правите в моята кухня?!

- Баба тий гусфожа... Хахаха. Нали ма търси за ино сфутворение бе Фич.

- Ако разбрах, какво казвате, здраве му кажи.

- Мууза, мууууза, бе... Нъл тъъсеши Муза.

- Да ви направя едно кафе, да се освежите.

- Дубле... Хлъц.

Докато правех кафето, така наречената Муууза си дръгнеше постоянно главата между ролките.

Щом го направих, веднага и го подадох.

- Внимавайте, да не се изгорите, че кафето е вряло!

- Убу...

И Музата го глътна на екс, а после се оригна.

- Еее, вече съм друу нещо. Я, сиги дай ина ръчичка бе Пич.

Едвам я вдигнах, защото постоянно се хлъзгаше по пода.

Седнахме в хола и тя веднага почна да църцоли.

- Глей ся... Оня последният, дет му викаха Маестрото, ма дукарата до туй дередже. Пустуяну са наливаше с пиячка и ми думаше. "Пий Музо, пий, да видим света през очите на влюбения". И аз Ко да прая пия и накрая нищо не видя, а оня пиши ли пиши и Ко пиши и той ни знай, ама сички му рукуплецкат. Преди туй бех при идин удожник викаа му ... Зигимунд ли беши... Зигифрунд ли... нещо си, а ба накратко Зиги. Та той са разтрой и ма изгони, щот ръгнал да рисува иднъ връцла, ама тя искала кукулаж... Да де нещо такоз. Пък ей ма на сиги, съм при тебе, кат та чух да са вайкаш за инъ римъ. Ма що са вайкаш бе Пич, орта вечи римити ги вадат от кампютъра... Ама убу, чи са вайкаш, щот иначии ша мра гладна и жадна.

Думай сиа, ко ша римува ми.

Стоях, гледах я и се чудех... Не стихотворение, ами името си не можех да кажа.

След, като Музата видя, че дълго мълча, започна да си рови в пазвата и от там извади една избеляла и омачкана снимка.

- На... Сичко разбрах, що мълчиш. Мислиш си, от таз пиандурска мръхла нищу ни стая. Глей, Ко БЕХ и Ко ма напрайха.

Взех снимката и се изумих. На нея бе едно ефирно създание, с прозрачни крилца, обвито във воали и гледаше със замечтани очи.

Докато гледах отнесено, чух до себе си, как Музата плаче и хлипа.

Погледнах я. Беше толкова самотна. Сърцето ми се сви. Наведох се и я прегърнах...

Нее, няма такова усещане!!! В мен нахлуха и болка, и щастие, и тъга и много, много любов и всичките чувства на света.

Станах, отидох до бюрото, затворих компютъра, взех един лист и молив и започнах да пиша...

И в утрото... кръжат винарки

- Добро утро. Ставай!

- Кой...Како... Що... Къде съм!?

- В изтрезвителното, свиньо.

Надигна глава от плуваща в лиги възглавница.

- Ти, ко си ми сложила в главата, ма?

- Бръмбари.

- Бах тез бръмбари, изедоха ми мозъка.

- Ти пък поне да го имаше.

- Малии, що ти и толкуз голема главата?

- Червената шапчица в мъжки вид. Айде ставай, щото ша зкъснейш за работа!... И си избърши лигите!

- Пък си мноу убава, ма жено!

- Убава съм, ама що съм ти жена?!

Той се изправи, държейки главата си с две ръце.

И така започна новият ден, в който щяха да се излюпят хиляди винарки.

                 Сън

Сънувах сън...

Прекрасен сън.

Как дълго търсих те

във тъмнината.

Как със протегнати ръце.

Отворих дверите на светлината.

А там в искрящо зарево.

Потънала във самотата.

Стоеше ти,като видение.

И някак твойта хладина.

Звучеше ми, като забвение.

Но аз към теб протегнах

трепетно, изгаряща ръка.

И устни впих

изпивайки те с настървение.

Прости ми, малка моя,

Прости ми биричке самотна.