Ние, хората, обичаме болката. Обичаме да ни боли. И точна поради тази причина се нараняваме. И после страдаме и ни е някак хубаво. Живеем в 21 век, където всички сме се превърнали в жалки мазохисти. Предпочитаме драмата пред спокойствието. И я внасяме в живота си, без да мислим за последиците. Привличат ни неприятностите, но какво правим когато нещата излязат извън контрол?! Депресираме се, затваряме се в себе си... Сякаш в ежедневието си не сме егоисти, та и в болката си мислим само за себе си. Егоисти в любовта, егоисти в живота, егоисти в болката... Сякаш последното ни прави щастливи, та гледаме да го пазим само за нас си. Имаше една поговорка: "Много хубаво не е на хубаво." Като че ли дори и в радостта си сме песимисти и очакваме да ни се случи нещо лошо. Понякога ми се струва, че докато сме на бялата лента от пешеходната пътека, не се радваме докато можем, а нямаме търпение да стъпим на черната. Жалко е, че помним повече лоши, отколкото хубави моменти. Като че ли болката има право ...