Nessun dorma![1]

Nessun dorma!

            „София, 12. 05. 2010 г., Не мога да заспя. Не бива да заспивам.” – стандартни черни букви, изписани върху виртуална хартия без мастило, излезли изпод пръстите на един най-обикновен човек с необикновени мисли. Бялата стрелка на монитора се премести върху иконката с надпис „Save”. Чу се тихо щракване на мишка. И тази нощ беше документирана – нощ, в която никой нямаше право да заспива.

            Безсъние – Ангел беше страдал толкова дълго време от него, че вече го приемаше не като наказание, а като дар. Не беше мигвал за дълго нощем от студентските си години и вече беше започнало да му личи – винаги имаше тъмни кръгове под очите и носеше картонена чаша, пълна до горе с конска доза кафе, поддържаща го до обедната почивка в службата, която беше достатъчно дълга за една бърза дрямка. Ала макар че външно изглеждаше изморен, нямаше да се намери никъде по-истински, по-жив човек от него. Безсънието го беше направило такъв, беше му дало време, свободно време, с което спящите не разполагаха. Те следваха своята рутина, състояща се от ставане в 6:00, пристигане на работа в 8:00, прекарваха деня си в службата чак до 20:00 и се прибираха капнали вкъщи в най-добрия случай в 21:30, хапваха нещо набързо, колкото да не стържат стомасите им в леглата и заспиваха до следващата сутрин. А беше 01:24.

            Ангел се завъртя на черния си тапициран стол и обърна гръб на монитора. Най-после беше свършил с всички документи на банката, в която работеше и вече можеше да отдели малко време за себе си. Други на негово място биха се сгушили в топлото си легло, отправяйки се към света на сънищата, където щяха да срещнат всички картини, и желания, запечатани в подсъзнанието им. Но той не можеше, не искаше да прави това. За него сънят се беше превърнал в нещо излишно, губене на голяма част от денонощието, която можеше да бъде използвана благодарение на Томас Едисон и гениалното му изобретение – електрическата крушка. Малко създания бяха пригодени за живот без почивка или с твърде малко почивка. Други се нагаждаха – такива като Ангел. Той да такава степен беше свикнал с новия си ритъм, че денят му едва сега започваше, поне по-хубавата част от него.

            Обичаше нощите като тази, когато прозорците на отсрещния блок все още светеха, коли се движеха по тесните квартални улички и шумни тълпи минаваха под балкона му, смеейки се. Най-после хората проумяваха нещо – че не бива да заспиват, поне не за дълго. Не, не беше петък, нито събота, нито някакъв друг почивен ден, а просто четвъртък – много рано в четвъртък.

            Той стана и отиде до прозореца. Искаше да погледа другарите си, наизлезли по улиците в очакване на онова, новото събитие, за което се говореше от месеци. Нищо че беше сряда, нищо че на следващия ден щяха да клюмат на бюрата си над купчините скучни документи, над клавиатурите си, над учебниците, дори може би подпрени на дръжката на някоя лопата на строежа на поредния нов блок с прекалено скъпи апартаменти, достъпни само за тези, които вече имаха къде да живеят, дори прекалено много места за живеене.

            Кръглата луна седеше закачена на небето и излъчваше студения си блясък, заедно с онази енергия, караща хората да полудяват, подобно на вълци, виещи от ръба на някоя скала. Единствено по пълнолуние Ангел можеше да се почувства част от многото, част от събитието, наречено нощ. Можеше да излезе навън без да го помислят за луд, без да го замерят със стъклени шишета по главата, без да го отбягват, въпреки че съвсем не приличаше на онези съмнителни типове, които първо действат, а след това питат. Това щеше и да направи. Тази нощ щеше да се разходи. Правеше го всяко пълнолуние, когато умовете на младите се побъркваха и ги караха да изпълнят улиците с живот, а по-старите стояха вкъщи на светната лампа, четейки книга или гледайки телевизия, въобразявайки си, че ще заспят в нощта, когато никой не спи.

Tu pure, o Principessa,[2]

nella tua fredda stanza.

            Този следобед отново беше валяло. Добре че, защото иначе софиянци щяха да приличат на замразени зеленчуци, натъпкани в малка тенджера, оставени да къкрят на котлона около 6-7 часа. Напоследък времето беше толкова задушно, че хората се молеха за дъжд, за същия онзи пролетен дъжд, възпяван от Силвия Кацарова и още много други след нея, от всеки един човек, помолил се за малко прохлада в задушния пролетен ден.

            В своята студена стая, студена не заради времето, а заради прекалено усиления климатик, лежеше Цвета. Както всяка друга вечер се беше изкъпала, направила дежурните си ритуали за разкрасяване и легнала, завивайки се с хубаво памучно одеало. Студена струя духаше от тавана, обръщайки въздуха в стаята, правейки го мразовит като в зимна вечер. А сънят не идваше. Тази луна действаше на всички, включително и на тази, която не вярваше в магнитните влияния на планетните тела, връзката между влажността на въздуха и болежките в ставите и всякакви други „бабини деветини”. Затова тя просто се беше обърнала към стената, игнорирайки ярката жълта светлина, идваща от уличните лампи и нетипичната за този час шумотевица. Никой не биваше да спи, а тя се противопоставяше. Природата зовеше, а тя се правеше на глуха и сляпа.

            Минута като час, а десет – като век. Цвета се обърна на другата страна и веднага беше заслепена от светлината, идваща от прозореца. Безсънието не й се отразяваше добре и за щастие рядко се случваше. В такива моменти разбираше колко му беше тежко на Ангел, онзи неин колега от банката, който винаги приличаше на изцеден от преди три дни лимон. Въпреки че изглеждаше странно, той беше добър човек, истински приятел. Двамата се бяха запознали още на първия работен ден на Цвета. Всъщност той беше единственият, който от първия път се беше съгласил да й помогне с ориентирането из софтуера на банката, което не беше отнело десетина минутки, както той беше казал, а един цял ден. И ето как едно приятелство беше започнало. Колежките на Цвета я гледаха малко странно, защото си общуваше доста с този откачен мъж, но тя не им обръщаше внимание. Умееше да пренебрегва част от хорските недостатъци, концентрирайки се върху положителните им черти.

            Босите й крака стъпиха на пода и моментално се вледениха. До сега не си беше давала сметка колко студена е стаята й нощем, докато тялото й е на топло под одеалото. Може би трябваше да си спестява климатика от време на време, защото и без това плащаше безбожно големи сметки за ток. Беше й скучно, искаше да си поговори с някого. Пусна служебния лаптоп (обичаше да сърфира на него, защото така се чувстваше като истинска мадама от скъп американски филм) и набързо провери всички сайтове, в които обикновено влизаше. Нямаше кой знае колко много нови неща, освен хороскопа, прогнозата за времето и статията в онлайн дневника на Ангел, която гласеше: „София, 15. 05. 2010 г., Не мога да заспя. Не бива да заспивам.”

            И все пак беше странно, че толкова много хора бяха навън. Друг път по пълнолуние прозорците на блоковете светеха като отделни жълти полета на счупена черна шахматна дъска, а сега по улиците имаше оживление. Всъщност в центъра на София винаги беше оживено, дори и в малките часове, но не и в работни дни. В сряда можеха да се видят само групички пияни студенти, полели поредния взет изпит или пък просто поредния нов ден, но сега имаше хора от всякакви възрасти. Имаше някаква причина и тя се наричаше „Нощ на музеите”. За съществуването й Цвета не знаеше до онзи момент, в който отвори поредната интернет страница и видя голяма обява за представяне на книга в „Земята и хората”. Ето защо вместо да будуват по домовете си и да вият под пълната луна от прозорците, те излизаха навън, жадни не толкова за култура, колкото за нещо различно, за едно преживяване под нощното светило, което ги призоваваше така силно.

            Ето какво щеше да направи и Цвета – щеше да се присъедини към тълпата, вместо да седи сама, затворена между четирите стени на своята стая, когато една сила я викаше вън. Тя се облече набързо и се огледа. Нещо липсваше – нямаше компания. Винаги можеше да се обади на Ангел. Той беше буден, дори и да не е пълнолуние. Тя извади елегантния си розов телефон, от който висеше малко японско орнаментче, и набра номера му.

            - Ало. – чу се от другата страна. Нямаше ругатни, охкания и неразбрани думи. Както и беше предположила, той си седеше вкъщи буден и свеж като току що откъсната краставичка.

            - Здравей. Да не би да те будя? – глупав въпрос. Разбира се, че не го будеше, но не искаше да му показва, че го смята за различен. Искаше да го накара да се чувства поне малко нормален, като другите.

            - Не, спокойно. Щом дори и ти не спиш, значи целят град е буден. Кажи, тревожи ли те нещо?

            - Чак да ме тревожи… по-скоро ми се излиза. Искаш ли да разгледаме малко музеи. Нали сега е нощта на музеите, защо да не се възползваме?

            - Чудесно. На Халите след 15 мин. Моля те, не закъснявай. Няма задръстване и не можеш да се оправдаеш с него. – гласът му звучеше леко укорително. Очакваше се – всеки мъж поне веднъж е чакал жена и не рядко си е тръгвал преди тя да е дошла.

            - Вече съм облечена, така че ако не съм много претенциозна в избора на обувки… - започна да се лигави тя, провлачвайки всяка дума. – Може би ще успея да пристигна до час.

            Последва кокетен смях и внезапно затваряне.

Guardi le stelle[3]

che tremano d'amore

e di speranza!

            Клара отвори прозореца. За пръв път от много време не я посрещна шумът на трамвая, просто защото нощем мотрисите си почиваха кротко в някое депо и чакаха сутринта, за да го подкарат отново по тесните метални релси. Заради дъжда въздухът беше свеж и приятен с мирис на колендро[4]. Момичето подаде глава навън и се огледа – нищо интересно, просто празна улица, по която от време на време минаваха малки групички, насочващи се към карето с музеите. А тя си стоеше вкъщи, не само защото беше само на 16 и не можеше да излиза посред нощ,а и защото онзи неин хубостник, който й се пишеше за гадже, не я беше поканил да отидат на музей, а вместо това в прав текст й беше заявил, че иска да отиде с друга, защото е влюбен в нея. Мъже… на 17. Че какви мъже можеше да има на 17? Те си бяха направо момченца, току що пуснали полите на майките си, търсещи нечия друга пола, за който да се хванат и по възможност да свалят.

            А звездите бяха толкова хубави – съвсем подходящи за една романтична разходка в планината. Момичетата на 16 все още си мечтаеха за такива неща, но за съжаление знаеха, че на момчетата на 17 далеч не им беше до това или ако се правеше, че им беше, просто се стараеха малко повече пред някоя, която не им падаше в ръцете още след първото намигване.

            Още първите любовни стихове и песни са били написани за жени, които не са се поддавали на обикновените трикове за ухажване. На помощ на клетите трубадури идвали звездите, луната, цветята и така се родила романтиката. Тя винаги е било средство за постигане на определена цел.

            Подпирайки се на перваза Клара гледаше трепкащите ярки звезди, предвестници на един слънчев утрешен ден, и мечтаеше. Мечтаеше някой да застане под прозореца й и да й пее за красотата на нощта или да метне камък в стаята й, придружен със завързано към него писмо, но вече никой не правеше така. Имаше си телефони и интернет. Песните бяха готови и записани, а красивите книги – истинска рядкост покрай цялата комерсиализация на изкуствата.

            Клара беше модерно момиче и се държеше като такова. Макар че беше на 16, знаеше какво се очаква от нея и не си правеше илюзии, че някой дори ще се постарае да потърси бял кон, за да го яхне пред нея. Харесваше ли някого, не трябваше да се дърпа много, да отлага и да иска цветя, стихове или каквото и да било друго. Имаше достатъчно момичета, които дори и за името нямаше да попитат преди да кажат „да”. Днешната тийнейджърска реалност беше толкова черна, а звездите светеха така ярко, предвещавайки любов и давайки надежда, ако имаше кой да ги погледне. А всички бяха забили носове в земята, в себе си, в човека, когото искаха да прегърнат и не обръщаха внимание на небето, което можеше да им даде толкова много отговори.

            - Лягай си! – чу се женски глас от другата страна на вратата. – Утре си на училище и имаш контролно по математика!

            Познатата реплика просто мина покрай ушите на Клара и потъна някъде. Не я интересуваше, че щеше да спи отново в скучните часове, а за контролното вече беше учила достатъчно и имаше солидно количество пищови и нямаше от какво да се притеснява. Сега си имаше по-сериозни терзания, касаещи момчетата на 17, много по-сериозни, от колкото разтревожени майки, които всяка вечер си повтаряха едно и също и странно как те бяха будни в 2 през нощта, а никой не им правеше забележка и не ги караше да си лягат, когато на следващия ден трябваше да стават рано за работа.

           Прозорецът все още стоеше отворен, а цялата стая се беше изпълнила с мирис на дъжд и мокър асфалт. Клара беше изпънала шия, все така загледана в звездите, а отсреща няколко прозореца светеха и един от тях беше отворен. От него се подаваше глава на момче, което също съзерцаваше небето.

            А долу една жена тичаше в посока Халите и не забелязваше звездите. Само поглеждаше часовника си и се притесняваше, че отново закъснява с пит минути, въпреки че й беше ясно, че и той нямаше да пристигне точно навреме.

Ma il mio mistero è chiuso in me[5]

            Момчето от отсрещния прозорец беше забелязало Клара. От известно време я наблюдаваше и с известна доза тъга беше установило, че не гледа звездите, защото беше любителка на астрономията, а защото бе тъжна. Той я познаваше от училище и дори бяха приятели. Прибираха се често заедно, защото живееха на една и съща улица, но никога не си говореха за това, което ги притесняваше. Нито един от двамата не беше от хората, които споделяха, на за сметка на това усещаха. Дори без да може да види лицето на Клара, той знаеше, че тя изпитваше тъга. Сигурно и тя вече беше прозряла, че той криеше една тайна, един свой талант, който показваше само в моменти на скука като сегашния, а плодовете, които се раждаха от него, отиваха в кофата за боклук. Никой не трябваше да ги види. Тайната оставаше скрита вътре в него.

            Той затвори прозореца. Не обичаше влажния въздух. Имаше чувството, че се просмуква в цялото му тяло и се усещаше мокър без дори да се е докосвал до вода. Той седна на стола пред светлото дървено бюро и посегна към една тетрадка, на чиято корица с разкривен мъжки почерк беше написано „Филип, 10а”. Отвори я и шумно откъсна един лист. След това го прегъна и отряза някаква част от него, за да го направи квадратен. Не се получи особено добре, но все пак той реши, че нямаше да убива още едно дърво като изхвърли лошо скъсаното парче хартия.

            Пръстите му работеха чевръсто – прегъваха квадратното листче по-най нестандартни начини и то започваше да придобива форма на някакво животно. На бюрото имаше доста хартиени фигурки. Бяха от една и съща хартия – личеше си, че бяха правени току що. Оригами – това беше изкуството, което младежът упражняваше в свободното си време. Разбира се, съучениците не знаеха за това негово влечение, защото щяха да му се подиграват със сигурност. Всъщност изобщо никой не го беше виждал да сгъва листчета, дори и със салфетките на масата не се беше заигравал, въпреки че понякога безформеността им го дразнеше. Той прикриваше тайната си добре. На дали някой щеше да я узнае. Може би скоро това хоби щеше да му омръзне и тогава щеше да се захване с нещо друго, с което щеше да може да се похвали на приятелите си.

            Сега и без това нямаше какво друго да прави. Оформянето на различни видове птици от хартия му се струваше малко по-малко безсмислено от гледане в една точка и безуспешни опити да запис. Нямаше намерение да ходи на нощта на музеите, просто защото нямаше с кого.

            Сгъвайки листчето, приело вече формата на някакъв паун, Филип си мислеше за Клара. Напоследък това момиче имаше много потиснат вид и не излизаше с онзи нейния… безименния любим, който я правеше толкова щастлива. Сигурно проблемът произтичаше тъкмо от него. За момичетата проблемът винаги са момчетата. Така е било от край време, така и ще бъде. Добре че имаше и такива момчета като Филип, вписващи се в графата приятели, които можеха да оправят настроението на изоставената жена, провеждайки с нея един разговор, изпълнен със злобни реплики към бившето гадже. Нищо не можеше да оправи така бързо женското настроение, освен едно качествено клюкарстване, придружено с одумване. Филип обаче не беше такъв човек. Той предпочиташе да се справя с тъжните лица по друг начин – със силата на изкуството. Въпреки че не беше показвал до сега на никого своите хартиени фигурки, точно те щяха да свършат добра работа с Клара. Поне така си мислеше той. Тя нямаше да му се присмее, защото беше момиче, нито пък щеше да разгласи за оригамито сред общите им приятели.

            Той взе нов лист, но този път не от тетрадка, а бял и хубав, като за писмо до далечен роднина, заселил се на Карибите. Отряза ненужния край, от едната му страна с големи букви написа нещо и започна да прегъва с голямо внимание. Все пак беше за подарък и изпълнението не можеше да бъде грозно или немарливо. За около три минутки беше готов с класическото жеравче. Сега само трябваше да измисли как да го даде на Клара. Не беше проблем да отиде до отсрещния блок. И без това никой нямаше да забележи по простата причина, че у тях нямаше никой друг, освен него. Само бе трябваше да накара хартиената птичка да полети до четвъртия етаж, а това нямаше как да стане, освен ако… Филип скокна от леглото и отиде до хола, където за негово голямо щастие имаше остатъци от състоялото се само преди няколко часа празненство – баща му имаше рожден ден и с майка му се бяха погрижили да има достатъчно балони с хелий. Сега един от тях щеше да послужи за целите на Филип. Момчето грабна една от белите панделки и се понесе към входната врата.

            Излизайки навън Филип отново беше погълнат от влажния въздух, просмукващ се в пижамата му. Не си беше направил труда да се преоблече за краткото излизане, което предвиждаше. Момчето бързо изтича под прозореца на Клара и изпъна шия нагоре. Както предполагаше, тя все още седеше така неподвижно и скърбеше. Той извика силно няколко пъти името й. Когато тя най-после го чу, погледна надолу и вдигна рамене учудено. Сигурно питаше нещо, което Филип не можеше да чуе. Той само й помаха и пусна връвчицата на балона, за която беше закрепено хартиеното птиче. Трябваше да действа, докато имаше вниманието й. Тя проследи с поглед балона и щом стигна до не, го улови. После пак погледна надолу.

            Филип все още си стоеше там в очакване. Нямаше да се махне, докато тя не разбереше посланието на жерава. Клара прибра неочакваната пратка и за момент обърна гръб на отворения прозорец. Чудеше се защо ли Филип толкова късно през нощта беше буден и вършеше такива глупости като да излиза по пижама на малки ракетки и да й праща червени балони със завързани на тях хартиени птичета. Сигурно беше пиян или и той полудяваше, както всички останали, при вида на пълната луна. И все пак трябваше да има някакъв смисъл. Филип не правеше нищо просто ей така. Тя погледна отново през прозореца и видя как той и маха отдолу. Чакаше. Чакаше нещо да се случи. Клара отвърза балона и го пусна нагоре. Той политна към небето и не след дълго се изгуби. Само хартиеният жерав остана в ръцете й. Беше толкова бял, но на крилото му имаше нещо. Може би беше част от домашното на Филип. Не, той нямаше да използва за оригами вече надписана хартия. Всъщност той изобщо умееше ли да прави оригами? С този въпрос Клара щеше да се занимае по-късно. Сега искаше да разбере защо момчето все още я чакаше долу. Сигурно имаше нещо общо със странния подарък, нямаше как да няма общо. Колкото и да не му се искаше, момичето разгъна жерава, за да види дали отвътре наистина е написано домашното по философия на съученика й, но вместо скучни разсъждения за комуникативните умения, намери нещо друго – „Усмихни се!”, пишеше на квадратния измачкан лист.

            Клара се подаде от прозореца почти до кръста и размаха отворената хартийка. Жестът й беше енергичен, изпълнен с въодушевление, а момчето просто сложи ръка над очите си и примижа, опитвайки се да нагоди зрението си по-добре към тъмното.

            - Усмихвам се! – извика тя, защото знаеше, че Филип нямаше как да я види отдолу.

            Тя наистина се усмихваше.

Il nome mio nessun saprа![6]

No, no!

            Пред музея бяха опънати големи транспаранти, на които беше изрисуван мъжки силует, четящ книга, с голяма въпросителна, лепната върху него, а отдолу се мъдреше надпис: „Безименният писател ще чете тази нощ”. Нищо чудно, че най-много хора се спираха пред тази врата и се питаха един друг кога ще се състои рецитала на така любимия автор, който вече беше издал три книги, но бе предпочел да не разкрива името си, оставайки анонимен. Някои пишат разкази, стихове, фейлетони и се подписват с псевдоними. Публикуваха произведенията си във вестници, списания или интернет, но щом някой издател им предложеше книга, те веднага разкриваха истинското си име. Този писател беше различен. Той не искаше да стане известен, а творбите му да добият популярност. Затова се бе съгласил на предложението на едно от най-големите издателства в България да публикува първия му криминален роман, откупвайки правата за ръкописа на безценица.

            В тясната съблекалня зад сцената, на която в момента се изявяваше млада пианистка, писателят си седеше най-спокойно на едно столче и четеше нещо. Никога не му омръзваше да чете, въпреки че по цял ден правеше точно това. На вратата се почука.

            - Влез. – каза лениво мъжа. Личеше си, че го мързеше да се мръдне и имаше още доста да чака, докато неговият рецитал започнеше.

            Някой от другата страна натисна дръжката и влезе. Беше дребна русолява жена с очила и бележник в ръка. Още от пръв поглед й личеше, че е начинаеща журналистка, дори още студентка, плахо опитваща се да направи първите си стъпки в света на публикациите, където рибки като нея срещаха съдбата си като планктон, погълнат от хищниците.

            - Може ли да Ви задам няколко въпроса? – припряно и плахо попита момичето.

            - Добре. – отвърна спокойно авторът. Беше свикнал да го преследват за интервюта, а и изпитваше някаква доза съжаление към това дете. Много щяха да му откажат, но не и той. Все още не се беше възгордял чак толкова от славата, че да забрави първите си стъпки, когато изглеждаше точно като тази млада журналистка. – Но нека бъдем кратки.

            По лицето на студентката беше изписана радост, сякаш беше малко дете, на което са дали от онези големи шарени близалки, завити на спирала. Тя изрови от чантата си диктофон и с гордост го включи.

            - Добър вечер, г-н… Как мога да ви наричам?

            - Нека просто бъде „писател”.

            - Добре, г-н писател. Ще започна може би с най-тривиалния въпрос – Ще кажете ли някога името си?

            Хиляди пъти го бяха питали точно това. Иронично беше, че всички журналисти искаха да узнаят едно и също нещо от него, а той нямаше да им го каже. Съвсем скоро щеше да дойде времето, в което светът щеше да разбере как се казва, но новината нямаше да излезе изпод писалката на журналист в жълт вестник като поредната сензация до статията за новите изгонени от къщата на Биг брадър. За всичко си имаше време.

            - Да, когато преценя, че то няма да засенчи творбите ми.

            - А не мислите ли, че именно фактът, че Вашата анонимност направи книгите Ви четени?

            - Може би. Важното е, че хората ги забелязаха и станаха известни заради качествата си, а не, защото снимката от задната страна на корицата е позната. Хората харесват неизвестното, опитват се да разбулят мистерията. Твърде много автори в България остават незабелязани, защото не са намерили начин да заинтригуват публиката, а още повече творби са пренебрегнати или излишно възхвалявани заради известната заслепяваща фигура на автора.

            - Нормално е хората да се интересуват от личността, сътворила толкова известни текстове. А Вие не говорите за себе си, а само за изкуството, което създавате.

            - Защото хората харесват изкуството ми. Аз не пиша за себе си, а за вдъхновението си. Няма никакво значение дали обичам да ям повече ягодов сладолед, от колкото шоколадов или каква марка автомобил карам. Безсмислено е да правя личността си комерсиална, когато книгите ми вече са такива.

            - Ви издигате изкуството на пиедестал. Вие сте творец и не би трябвало да го смятат за по-велико от Вас самия, защото го създавате.

            - Това е един начин на мислене. Аз съм обикновен човек, който с нищо не е интересен. Публиката иска изкуство и аз й го давам, много е просто. Литературата е нещо велико, а за да стане творецът велик, трябва не само да пише за духовността, морала, красотата, любовта и всичко хубаво, което срещаме по книгите, а да се превърне в един истински литературен герой. С мен това още не се е случило. Не се смятам за достоен да се причисля към големите български автори като Яворов, Ботев и Вазов, които сами са станали икони на своите творби.

            - Но рано или късно ще кажете името си. Няма ли това да Ви направи комерсиален?

            - Книгите ми вече са достатъчно комерсиални. В днешно време това е неизбежно. З ада се продава един автор, той трябва да е комерсиален. При мен се случи така, че без да робувам на чужди идеи и моди, съм се вписал в представите на хората за качествена литература.

            Авторът поклати замислено глава. Ясно му беше, че за да оцелее на пазара, трябва да се съобразява с публиката. За сега се справяше добре и вече беше време да смени посоката в творчеството си, започвайки от разкриването на името си. Тази сутрин, тази сутрин щеше да го разкрие, отгръщайки нова страница за себе си и за читателите.

            - Имате ли някой автор, на когото се възхищавате? – продължи да задава въпросите си журналистката. Макар и плаха в началото, сега беше придобила увереност главно заради непринуденото поведение на писателя, седящ срещу нея.

            - Разбира се. Няма творец, който да не се възхищава на по-великите от него, а аз не се смятам за кой знае колко велик. – последва кратка пауза, сякаш мъжът се замисляше за нещо. – Нека спрем с въпросите. – настроението на анонимния се беше променило рязко. Нямаше го онзи топъл отзивчив поглед, предразполагащ към искреност.

            - Благодаря за интервюто. – момичето отново се сконфузи. Бързо напъха диктофона и бележника в малката си дамска чанта и излезе от стаята.

Писателят излезе от стаичката. Искаше да огледа публиката си. Не че хората щяха да се задържат толкова дълго в музея, все пак неговото представяне щеше да бъде последно, тъкмо преди зазоряване. Който искаше да го слуша, щеше да дойде около 4-5 часа. Сега на столчетата, наредени пред сцената, седяха само няколко души, които си почиваха и разсеяно слушаха пианистката, която се справяше добре, но не представляваше кой знае какво визуално зрелище. Посетителите предпочитаха да я слушат и да разглеждат изложбите, от колкото просто да си седят.

Sulla tua bocca,[7]

io lo dirт

Quando la luce
splenderа.

            Напоследък културата беше станала модерна. Дали заради това или заради необичайната безсънна нощ в музея се бяха събрали доста хора. Писателят закрачи с блуждаещ поглед между експонатите. Тези, които познаваха лицето му, се обръщаха да го погледнат. Беше свикнал с това отношение и вече не му правеше впечатление, както в началото. По една или друга причина тези хора го очакваха, по-скоро не него, а творбите му, новото му вдъхновение или пък просто искаха да кажат, че са видели онзи, който не казва името си.

            Може би онази журналистка беше права – книгите му се бяха превърнали в нещо толкова комерсиално, че хората вече не си ги купуваха заради съдържанието, а само заради мистериозния автор. Не можеше вечно да се крие от почитателите си, от издателите си, от себе си… Да сега той се олицетворяваше с творбите си, те бяха неговите лице и име. Време беше да се изправи пред всички и гордо да съобщи как се казва, но това означаваше, че се е преклонил под натиска на журналистите. Трябваше да измисли един по-различен и драматичен начин да се разкрие. До сега дори вдъхновението му, онази прекрасна дама, в която беше влюбен и с която редовно водеше разговори на философски теми, не знаеше кое е рожденото му име. Тя първа заслужаваше да научи. На сутринта, когато зората огрееше фасадата на музея, той щеше да й каже, щеше да й каже името си… с целувка.

Ed il mio bacio scioglierа il silenzio[8]

Che ti fa mia.

            Тя беше тук. Разхождаше се с някакъв висок мъж с вид на преуспял бизнесмен. Въпреки че носеше дънки и риза, осанката не можеше да се скрие. А беше казала, че няма да дойде не рецитала му, защото на сутринта имаше важна работа в банката. Неволно писателят сви юмруци. Ревността не му отиваше, най-вече неоснователната. Но той не знаеше. Не познаваше мъжа и сърцето му се изпълваше с онзи гняв, който беше описвал толкова много пъти у персонажите си, неумолимо преследващи жената на живота си. Каква ирония – започваше да се превръща в литературен герой, колкото и да не искаше да се идентифицира с измислени хора с идеалистични цели и чисти сърца от разни книги, било то и неговите собствени.

            Той не я заслужаваше. Тя искаше човек с живец, а не такъв отпаднал, смазан от рутината на ежедневието работник. Личеше му дори по походката, по начина, който гледаше изложените зад прозрачните дебели стъкла минерални късове, че не беше човек за нея. Ала не си ли мислеше така всеки един влюбен мъж? Не. Някои бяха страхливи, прекалено страхливи, за да погледнат истината в очите и да осъзнаят, че докато сами не си повярват, тяхното момиче няма да ги забележи, дори и челна стойка да направят пред него.

            Мълчание – твърде дълго беше пазил мълчание пред нея и пред себе си. Беше забравил да живее, вдъхвайки живот на героите си чрез собствените си чувства. Тишината трябваше да бъде нарушена. Книгите говореха чрез автора, но той не казваше нищо, защото  се отдръпваше от тях, упорито твърдеше, че си измисля всичко, но влагаше по малко от себе си във всяка случка и така неусетно целият се беше пресъздал с жеста на Емил от селото или с погледа на Гергана, заминаваща завинаги за САЩ. Ето защо не искаше да каже името си – той имаше много имена и всички вече бяха известни. Само тя, тази, която щеше да му стане най-близка на сутринта, заслужаваше да знае. На нея не показваше фрагмент от себе си, а цялото, което носеше само едно име.

Il nome suo nessun saprа.[9]

E noi dovrem, ahimи, morir, morir...

            Пред плаката две жени на около 70 години се подбутваха и шушукаха помежду си. Часът вече беше около 4 и хората, дошли за рецитала на Безименния започваха да се събират, за да заемат по-предни места, сякаш беше страшно интересно да се гледа човек, който стои пред микрофон и чете и не можеха да чуят произведението без да виждат автора. Специално тези две посетителки си бяха навили будилници, за да не се успят. Те бяха от малкото не повлияни от луната и едва преди половин час се бяха надигнали от леглата си, само за да чуят най-новите разкази на анонимния автор.

            - Мислиш ли, дали новата му книга ще е толкова добра, колкото предишната? – попита едната, намествайки очилата си, все едно не можеше да фокусира огромните букви от транспаранта.

            - Най-вероятно. Всеки път си мисля, че идеите му са свършили, но е толкова добър, че новите му неща са по-хубави от предишните. Не знам защо това момче не си казва името.

            - Може би се пази от… как ги наричаха младите… почитатели… ох, как беше думата…

            - Фенове, Надке, фенове. Така внуците наричат почитателите. Модерна дума.

            - Така де, от феновете. Сега никое момиче не може да му прати парфюмирано писмо с любовни послания. – едната баба намигна на другата и се подсмихна.

            - Ама ти знаеш ли дали е женен?

            - Не знам. Чета само книгите му, а в интервютата нищо интересно няма. Никога не говори за себе си. Дори и да искаме да разберем нещо за него, той няма да каже. Такъв е, с това стана известен – с потайността си. Това харесват младите – да се крият.

            - Не можем да го виним. Напоследък има толкова много продукти на пазара, и то не само книги. Трябва да се продава, а неговата стратегия е печеливша. Хубаво е да се събират и млади хора тук – виж колко много ученици влизат. – гордо старата жена показа входа на музея, сякаш тържествуваше.

            Другата жена се хвана за главата и внезапно започна да се вайка, както понякога правят пенсионерките, осъзнали нещо шокиращо за тях.

            - Хайде, бързо да влизаме, че ще изпуснем предните места!

            - Да, да… - засуети се другата и дръпна първата за ръката, сякаш тя се бавеше, и я задърпа към вътрешността на музея.

            Двете жени потънаха в тълпата и намериха някакви места. Пред тях по закона за всеобщата гадост седнаха две високи момчета, хванали по едно пакетче семки, говорещи на висок глас – не най-приятната публика, ако искаш да чуеш нещо.

Dilegua, notte![10]

Tramontate, stelle!

Tramontate, stelle!

            - И сега, посрещнете вашия любим автор, който ще представи най-новата си книга: „Пожари над града”. Моля, Вашите аплодисменти!

            Залата се изпълни с шум, било то от пляскане или шепот, прераснал в жужукане на голям кошер, пълен с разярени пчели. Една чернокоса хубава жена се отмести от микрофона и с жест покани писателя. Със спокойна крачка той излезе на сцената и се поклони леко, свеждайки глава. В ръката си държеше първия екземпляр на най-новата си книга – с жълти гланцирани корици и картина на пожар от неизвестен художник.

            - Благодаря, благодаря на всички за присъствието в този късен час на нощта или по-скоро ранен час на сутринта. - преди да започне с рецитала писателят щеше да направи малко изявление, използвайки възможността да огледа публиката. Искаше да я види. Беше сигурен, че е останала, вярваше, че беше дошла заради него.

            - Днес ще Ви представя най-новата си книга – „Пожари над града”. В нея съм събрал разкази, изпълнени с много силни чувства и истински хора. – погледът му пробяга по първите редове. Оттам го гледаха усмихнати лица с очакващи погледи, но нея я нямаше, поне не тук. – Като за начало ще Ви прочета разказът, който даде началото на цели този проект. Той се казва „Огненото цвете”.

            Мъжът започна да чете бавно и изразително, а гласът му се замазваше от лошото озвучение. Публиката слушаше притихнала. Всеки напрягаше слуха си, за да чуе нещо, да запомни магическите думи. Ангел и Цвета също бяха там, но не седяха, нито на първите, нито на задните редове. Първоначално бяха дошли прекалено рано за рецитала и бяха решили да се поразходят из другите музеи. Сега стояха прави до една от колоните и не чуваха кой знае какво. И двамата си бяха купили по един екземпляр от книгата още във фоайето и въпреки че се намираха на едно от най-неизгодните места, слушаха с интерес, особено Цвета.

All'alba vincerт![11]

Vincerт!

Vincerт!

            Слънцето вече се беше показало иззад блоковете на столицата. Уморени от дългата нощ посетителите излизаха на талази от музея. Рециталът беше свършил, автографите – раздадени. Нощта на музеите беше приключила. Цвета и Ангел също си тръгваха. Вървяха най-отзад, защото не искаха да се блъскат. Вече дори и те се бяха изтощили и искаха да поспят. За пръв път пред хора, човекът, който никога не спи, изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да захърка в право положение. Зареян някъде в пространството, в някакъв момент беше успял да изгуби дамата си

            Един мъж тичаше и разблъскваше хората. Търсеше някого. Това беше писателят, все още вярващ, че неговата любима е останала. И тя беше там, навела глава, крачеше отзад до един мъж с тъмни кръгове под очите. Когато я видя, той забърза към нея.

            - Цвета, добро утро. Нали нямаше да идваш.

- Не можах да заспя. – усмивката й, изгонила морното изражение от лицето й, беше по-светла от изгрева. Поне така я виждаше влюбеният.

            - Искам да ти кажа нещо. – той направи кратка пауза, приближи глава до нейната и тихо прошепна – Името ми е Деян.

[1] Никой не спи!

Никой не спи!

[2] Дори и ти, о, принцесо,

в твоята студена стая.

[3] Погледни звездите,

които трептят с любов

и надежда!

[4] Миризма на озон след буря

[5] Но тайната ми е скрита вътре в мен.

[6] И името ми никой няма да узнае!

Не, не!

[7] Върху твоите устни

ще го кажа,

когато светлината

ще заблести.

[8] И моята целувка ще наруши мълчанието,

което те прави моя.

[9] Неговото име никой няма да узнае.

И, уви, ние ще трябва да умрем, да умрем…

[10] Отиди си, о, нощ!

Скрийте се, о, звезди!

Скрийте се, о, звезди!

[11] На зазоряване аз ще спечеля!

Аз ще спечеля!

Аз ще спечеля!