Неуспешната мисия 

Донко Найденов - donkooooo  и Екатерина Маркова - up-1- level 

Не си спомняше кога се бе събудил, нито колко време е спал или колко време е стоял тук.  Просто осъзна, че бе клекнал на земята и гледаше някакви дървета пред себе си. Опита да се разрови в спомените си, но в този момент усети тъпа болка в главата, сякаш неизвестна сила се опитваше да притисне мисловната му дейност.

  Не знаеше нито къде се намира, нито защо е тук, не помнеше дори името си. Седеше върху сухата земя и се взираше с празен поглед към ширналата се местност пред него, а мислите му бяха плитки, хаотични и разпокъсани, с мигновени светли проблясъци, появяващи се като внезапна искра в пустата безграничност на мрака, обзел съзнанието му.

  Тръгна в една посока, без да знае къде отива. Вървеше между някакви дървета, като от време на време се спъваше в някой храст или пън или се блъскаше във внезапно появило се пред погледа му дърво.  Достигна до една малка полянка и седна върху един камък, след което стисна силно главата си с ръце, опитвайки се по този начин да прогони хаоса в мозъка си. Но отново без резултат! Откъслечните спомени продължаваха да се въртят в някакъв порочен кръг, без смисъл или последователност, без да се свързват в точна и ясна картина от миналото.

  Какво бе станало с него?  Защо се бе случило това? Знаеше, че няма да може да си отговори на поставените въпроси, не и в този момент. Всеки опит да проправи път в паметта си удряше в някакво празно пространство или някаква безгранична белота, сякаш миналото бе преградено с дебела ограда, заключено със здрав катинар и кодирано с неизвестен шифър.

  Знаеше, че се намира в гора, знаеше, че високите обекти със зелената корона пред него са съставящите я дървета, разбираше всичко, което вижда пред себе си, но самите спомени, свързани с неговата същност, сякаш бяха изтрити и той се уповаваше единствено на инстинктите си. А те му подсказваха, че не трябва да остава на едно място, а да търси начини да разбере какво става с него. Стана и отново тръгна в посоката, в която бе вървял досега.

  Той имаше амнезия. Съзнаваше го и се опитваше да го приеме! Дали не бе станал някой инцидент, при който е получил удар в главата? Не усещаше никаква болка, в нито една част от тялото. А възможно ли е да е изпаднал в безсъзнание или кома? Или да е видял нещо, което не би трябвало да вижда!

  Стигна до една пътека и тръгна по нея. Пътеката бе тясна, но дълга и равна, като правеше голяма просека между дърветата, сякаш разделяше гората на две. Той закрачи бързо по коловозите, оглеждайки се на всички страни, за да види познат предмет, който би могъл да го ориентира или поне да му подскаже нещо, но съзряваше единствено дървета, многобройни дървета, които сякаш бяха завзели целия свят.

  Пътеката ставаше все по-тясна, а накрая се изгуби в тъмния лес. Явно бе поел по грешната страна. Той се обърна и тръгна в обратната посока.  Вървеше ускорено и с големи крачки, но все пак се стараеше да не изпуска от поглед нито един фрагмент или детайл пред него. Сърцето му блъскаше в гърдите, все едно се мъчеше да експлодира, но той знаеше, че не трябва да спира!

  По едно време пътеката започна да спуска надолу, дърветата постепенно се разредиха и не след дълго той се оказа на една голяма, но стръмна поляна, която разкриваше красива гледка към околността.

  В далечината видя къщи! Това бе селище! Весели пламъчета се появиха в мислите му, сякаш това селище бе неговото спасение. Качи се на един голям камък, от който се оформяше обстойна гледка надолу.

  Селището представляваше малък град, разположен от двете страни на някаква река. Нещо трепна за миг в съзнанието му! Този изглед му бе познат, много познат! Взираше се в градчето, надявайки се импулсът отново да го осени и да си спомни нещо, но виждаше само сгради, множество сгради, вкупчени една в друга около реката.

  Тръгна надолу, по криволичещата по стръмните усои пътека. Ситни капчици пот бяха избили по лицето му, макар че слънцето още не се бе показало на хоризонта.

                                               .....................

 Откакто се помнеше, мразеше всичко, свързано с града, и именно това бе вкопчено в съзнанието му, само това. Слизайки по хълма, се озова на широка алея, която бе правилно изваяна от подредени бели къщи с красиви дворове. За миг се обърна и усети натрапчивата миризма на градина от лилиуми. Именно сетивата му отключваха „тайните”, които съзнанието му грижливо бе закътало и заключило надълбоко. В този момент се замисли как собственото му тяло, водещата машина на всяка една дейност, която извършваше бе отказала, бе ръждясала и сега се подиграваше с него. Почувства се истински безпомощен, предаден. Собственото му „аз” се превръщаше в най-големия му враг и той не можеше нищичко да направи по въпроса. Тялото му го водеше против волята му, а той не бе в състояние да направи нищо друго освен да се подчини. Влезе в къщата, Слисано отвори предната врата, пред него се откри страхотната гледка на спретната дневна, на изваяно шкафче от абаносово дърво, върху което стояха няколко рамки със снимки. Повдигна ги и се фокусира - на всички присъстваше някакъв човек! Дали бе самият той?  Не можеше да контролира изумлението си. Имаше чувството, че е стоял потресен с часове, без да помръдне нито за миг. Качи се на втория етаж, отвори първата врата и се озова в спалнята си. Отвори гардероба и избра най-ефирните си дрехи. Взе си душ, облече ги.

 Сложи си парфюм и се погледна в огледалото, като без дори да забележи, се усмихна зловещо. Това бе той, същият човек на снимките! Излезе и се понесе незнайно накъде. Улиците бяха заети, колите изхвърляха мръсната си газ, а водачите им псуваха останалите шофьори и минувачите, майките с колички викаха на децата си, влюбените се натискаха по пейките... А той просто вървеше и само възприемаше информацията от околния свят, без да я осъзнава, без да я запазва в съзнанието си. Беше свободен от всякакви чувства.

   Вечерта беше настъпила, дърветата се повяваха от вечерния вятър, а луната осветяваше водата в декоративните езерца и фонтани на центъра на градчето. Един мъж с черен смокинг вървеше страховито по улиците, с изплашена физиономия, но никой не го забелязваше – промъкваше се из тълпата като сянка. Влезе в първата срещната дискотека и бръкна в джоба си, където намери табакера с инициали ТД. Отвори я и запали ванилова пура. Отпусна тялото си и издиша дима и поръча бутилка марково уиски с много лед. Помисли си, че дискотеките са точното място за запознанства, стане ли дума за отчаяни хора. Толкова много различни човешки същества, нагласени и напарфюмирани, силна музика дотолкова, че спокойно можеш да убиеш най-хладнокръвно човек, без дори някой да забележи. Единственото, което можеше да последва от това, бе няколко човека да се спънат в трупа. Загаси фаса в пепелника. Не знаеше защо всички тези неща минават през главата му. Поръча още едно шише уиски, беше толкова силно и освежаващо, имаше чувството, че след всяка една чаша по нещо му се изяснява.

.......

  Може би той си спомняше много повече неща, отколкото съзнаваше. Сети се, че като по някакъв неведом маршрут бе влязъл в дискотеката и че това го е правил и преди. Знаеше, че в джоба на якето се скатават ванилови пури, макар и да не си спомняше как се бе сдобил с тях, беше сигурен, че в портмонето му има пари, с които да плати поръчаните питиета. Припомни си и друг фрагмент - сутринта, когато инстинктивно бе влязъл в къщата си и видя върху шкафчето снимките, още преди да се види в огледалото, подсъзнателно разбра, че ликът върху тях е неговият. Значи навиците му се бяха запазили, както и чувството за усет или последователност.

  Но в такъв случай защо не можеше да си спомни името, с което толкова много хора са го назовавали, което толкова пъти е споменавал при различните запознанства?

  Музиката в дискотеката бе доста силна и мислите все по-мъчително си проправяха път в главата му. Той излезе отвън, за да се освежи и поеме глътка чист въздух. Остатъчният шум в ушите не бе неприятен, дори беше някак отпускащ, успокояващ. Изпитото уиски бе замаяло неговия разсъдък, но именно в алкохола той видя тези проблясъци на паметта. Мозъкът му работеше с възможно най-голям процент от капацитета си, трескаво рециклираше мимоходовите спомени, стараейки се да ги свърже в някаква логическа зависимост или да си ги постави в една обща картина.

  "Мисия"!

 Тази дума изникна като мощен взрив от дебрите на паметта му! Тя дойде толкова неочаквано, че в първия миг той си помисли, че някой му я бе прошепнал, дори се завъртя напосоки, макар и да знаеше, че около него няма никой друг.

  "Мисия"!

  Думата се загнезди силно в главата и сякаш нямаше намерение да го остави на спокойствие! Какво ли означаваше всичко това? Навярно е някакъв код или подсказка, която съзнанието му бе отключило, за да му даде тласък към разрешаване на мистерията?

  Защо пък "мисия"?  Може би някоя важна мисия е причината за това нелепо състояние? Дали точно....

   - Ей пич! Плати си уискито! - груб глас зад него прекъсна мисълта му и го отдалечи от важната следа. Той тръгна покорно към двамата едри мъже, които стояха пред вратата на дискотеката и го наблюдаваха със сурови погледи. 

  Започна отново да циркулира в кратките си спомени, искаше да анализира всеки един момент от този странен отминаващ ден. Сети се, че цял ден никой не го нарече по име. Много лица го поздравиха, някои дори го спираха да си побъбрят, но нито един от тях не спомена конкретно име или поне прякор. Единствено инициалите ТД върху табакерата даваха някаква минимална информация, въпреки че нямаше реално доказателство точно тези да са първите букви на имената му.

  Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл от естествена кожа, бе изненадан за миг от самия себе си - откъде имаше толкова пари? Въобще с какво се занимаваше? Бръкна и извади стотачка, хвърли я небрежно и излезе и ето, че усети натрапчивия поглед на някого. Обърна се, предизвикан сякаш от шестото си чувство. Зад него, подпряна на стената, пушеше доста симпатична брюнетка. Очите ù бяха подути, зениците - уголемени, ръцете ù - треперещи, по всичко личеше, че  не е спала от доста време.

  - Хей! - извика с увереност, сякаш бяха стари приятели, още от детството.

  - Познаваме ли се? – беше объркан, защото разумът му отново разпознаваше образа на момичето, но така и не го асоциираше с абсолютно нищо.

  - Хайде, хайде... Писна ми от игрички! – тя се засмя с ирония, задърпа от тютюневото изделие, издиша облак от дим, пусна цигарата на земята и я смачка яростно с високите си токчета.

  - Трябва наистина да ми кажете откъде се познаваме, преживявам нещо като амнезия и... трудно ми е да се съсредоточа, още повече да се сетя коя сте...

  - Мислех си, че убийците не ги хваща амнезия, едно от наказанията им, явно сте по-некадърен, отколкото си мислех. Щастливият трети път, нали? - мъжът привидно се сепна, информацията бе твърде силна за него.

  - Явно сте в някаква грешка...

  - Да, сигурно първите два пъти, когато се опитахте да ме убиете и изгорите, просто ми се е присънило лицето ви... - вдигна ръката си и нежно отмести красивите си коси на една страна, по кожата на ръката ù личаха множество белези, както и няколко пресни рани.

  - Аз ли съм ви причинил това? – очите му разкриваха порицание, но сърцето му не потрепваше, хладнокръвността сякаш му бе втора природа.

  - Просто драскотини, нищо особено. Привличам човешката омраза, какво да се прави... – подръпна тясната рокля, така че да прикрие по-видните белези.

  - Трябва да ми помогнете, нямате представа какво ми е.

  - И какво бих спечелила?

  - Не бих ви убил, даже напротив - ще ви закрилям, докогато пожелаете.

  - И защо да ви вярвам?

  - Защото имам Смит енд Уесън в джоба си... – тя тръгна да се засмее в този момент, но когато видя стърчащия пистолет, смехът ù заглъхна.

  - Нека отидем вкъщи.

  - Така да бъде, ще се настаним и ще ми разкажеш всичко, което знаеш.

 Тръгнаха си към два през нощта и за около половин час пеша бяха вече в къщата на мистериозната жена. Главата му се замайваше все по-жестоко, веднага се настани на канапето и се облегна назад, губеше съзнание. Единственото, което успя да чуе, преди да изпадне в несвяст, бе гласът на непознатата: „Пипнахме го!”...

..............................................

  Явно тези последни думи и последвалият моментен шок, който изпита, преди да поеме по тъмния път към безсъзнанието, бяха оказали влияние върху съзнанието му, защото словоизлиянието "пипнахме го" се повтаряше често в бурята от разбъркани мисли и спомени.

  "Пипнахме го" - казваше жената с мек кадифен тон, в който обаче се долавяха нотки на потенциална злоба. Опита да се отвори очи и да се раздвижи, но очите, ръцете и краката му не помръднаха, сякаш бяха парализирани. Единствено машиналният процес на тялото, наречен дишане, му показваше, че все още е жив.

  "Мисия" - тази дума изскочи светкавично в мислите му. Той си я спомни, знаеше, че преди време се бе сетил за нея. Какво означаваха "пипнахме го" и "мисия"? Мозъкът му премисляше трескаво всяка една възможна ситуация, интересното беше, че той знаеше по някакъв начин, че се намираше в безсъзнание, но вместо умът му да го отведе все по-навътре в пороя от несвързани картини, то сякаш го бе върнало в истинския свят и му бе дало още по-голям кръгозор от идеи.

  Навярно са го пипнали при изпълнение на някаква мисия! Или пък самата мисия е била неуспешна и той се намираше в ръцете на врага! Ами сега? Дали щяха да го убият? Или пък щяха да го подложат на редица мъчения, докато не каже това, което искат? Но какво можеше да им каже, когато не помнеше почти нищо от миналото си. Опита да изкриви лице в гримаса на отвращение, но лицевите му мускули не помръднаха.

  Чу ясен звук от отваряне на врата и безуспешно опита да се обърне в онази посока. Не можеше да определи дали очите му са отворени или просто е ослепял, пред него имаше само тъмнина, тежка, плътна и еднородна тъмнина. Вратата се затвори и около него отекнаха стъпки. След това до ушите му достигнаха ясни и отчетливи гласове:   

   - Мисля, че не помни нищо - каза една жена. След нея се чу мъжки глас:

   - Сигурна ли си? Може и да се преструва, да иска да ни заблуди.

   - По очите му разбрах, че не ме е познал. Когато насочи пистолета си срещу мен потръпнах, помислих, че играе, но след това разбрах, че това е негов отчаян ход заради амнезията. Иначе не би се подвел да дойде тук, най-вече да позволи да го упоим.

   - Момичето ми - започна укорително мъжът, - отново не си преценила добре ситуацията! Ами ако се преструва на човек, изпаднал в безсъзнание? Ако е взел мерки да не бъде упоен? Ако е разбрал какво сме му сторили и играе нашата игра? Това е ТОЙ, от него можем да очакваме всичко! Казвал съм ти винаги да бъдеш предпазлива и да обмисляш добре всеки ход.

   - Какво можех да направя срещу насочен пистолет? - оправда се жената.

   - А защо изобщо си позволила той да насочи пистолет срещу теб? Но няма значение, той ИМА амнезия. Наблюдавах го през целия ден, когато се разхождаше в града. 

  Около минута никой не говореше нищо. Той обаче усещаше дъха им, чувстваше студените им погледи, насочени срещу него. Опита да помръдне ръката си, но отново не успя.

   - Убедих го, че е убиец, показах му белезите....

   - ШШШттт! Да отидем навън! - изсъска нервно мъжът. Чуха се отдалечаващи стъпки и след малко вратата се хлопна! Той остана сам в стаята.

  Не си спомни дори кога се бе събудил, защото когато умът му заработи, той се намираше в полуизправено положение върху меко легло и гледаше към двама души, седящи срещу него. Това бяха белокос мъж с гладка кожа на лицето, сини очи и елегантен костюм и красива чернокоса жена с пронизващи кафяви очи, облечена в стилна черна рокля. И мъжът, и жената се усмихваха мило, наблюдавайки го с грижовни настойнически погледи. Той също се засмя в тон с тази благоприятна атмосфера, но неговият поглед остана изпитателен и объркан.

   - Как се чувстваш? - попита мъжът.

   - Добре - отвърна той.

   - След малко ще ти сервираме закуската - каза жената със приятен звънлив гласец.

  Той си спомни, че бе чул нещо в просъница, дори бе видял образи. Все още не можеше да се сети откъде познава тези гласове, а и образът на жената му бе познат отнякъде. От дискотеката! Беше я помолил за помощ, бяха отишли у тях и... може би бе заспал. Това бе същата жена, но променена, с друг грим, с друга прическа. Тогава навярно нямаше от какво да се притеснява! Просто бе преспал у тях, какво толкова! Но той не бе спокоен. Дали е от факта, че тя го бе нарекла убиец?

 "Убиец"! Тази дума го жегна, сякаш някой го прободе с игла. Беше я чул в съня си, но тя не бе просто част от този сън, а нещо реално....

   - Ето, закуската е готова! - милите думи на момичето го стреснаха, той завъртя рязко глава към нея и я погледна с ококорените си очи.

   - Добре ли си? - попита тя, усетила несигурния му поглед.

   - Да, добре съм. Просто ме мъчи някаква амнезия...

   - Зная, зная, скоро всичко ще бъде наред, повярвайте ми. А най-добре ще е да хапнете.

   - Храната оросява мозъка и някои позабравени спомени се връщат! - гласът на мъжа се чу зад нея, извисен над всичко наоколо, плътен, властен, застрашителен и... много познат! Той почувства внезапен страх. Очите на този мъж не му харесваха, взираха се в него хищно и лукаво, сякаш бяха на тигър, готвещ се за стремително нападение. 

  На масата пред него имаше понички, които ухаеха апетитно. Той протегна ръка, взе една от тях и я помириса отблизо. Не усети никаква особена миризма, но почувства погледите на двамата, насочени към ръката му. Доближи поничката до устата си и я облиза с върха на езика. Приятният сладък вкус погали нежно вкусовите рецепори, а свежият ванилов аромат допълнително даде стимул на желанието му да отхапе едно парче. Той го направи бавно и сдържано, като изкусен ценител на сладкарското изкуство.

  Изяде поничките на няколко хапки и изпи сока, който грижливо му бяха приготвили. Беше сит, а това предразполагаше към по-добро обмисляне на ситуацията.

   - Искате ли още - попита младата жена.

   - Не, благодаря, това засега ми е достатъчно.

   - Тогава, ако нямате нищо против, ще взема чинията и чашата.

  СЪНЯТ! Той си спомни съня, който сънуваше! Това не бе сън, защото чуваше истинските гласове на този мъж и тази жена! Сети се, че си бе представял образите им по много по-различен начин и това го бе объркало в началото. Обаче сега разбираше, че гласовете на хората в тази стая съвпадаха с тези в съня!

  Все още не можеше да си спомни с точност разговора им, но знаеше, че не бяха добронамерени към него. Въпреки това те казаха някои много важни неща!      

...................

  Tой помоли привлекателната брюнетка да го остави да отдъхне и да подремне, отначало тя не бе сигурна дали това е редно, но тъй като онзи мъж, който го раздаваше властно, беше навън, нямаше от какво толкова да се притеснява. Амнезията избледняваше и мъжът усещаше, че съвсем скоро всичко ще му се изясни. Той не смяташе да спи, защото осъзнаваше, че сънят по-скоро ще го обърка. Затова застана до прозореца, отпусна се на леглото и започна да мисли. Спомни си, че имаше пистолет в сакото, когато отиде до стола близо до шкафа в стаята, където бе окачено то, с изненада откри, че всички вещи липсваха.

  В джоба си намери само една луксозна пура в табакерата с инициали ТД. Какво ли значеха тези инициали? Той вярваше, че ако се напрегне достатъчно и увеличи желанието си, ще си спомни. Понечи да отвори прозореца, понеже наистина имаше нужда от свеж въздух, но той беше залостен отвън. Нямаше как да го отвори, затова открехна малкото прозорче над него, което единствено се отваряше. От външната му страна имаше решетки. Когато се просна отново на леглото, усети полъха на топлия вятър, но не беше само това. Същият довеждаше странно познат аромат. Отначало му отне известно време да установи на какво е, но не след дълго в мозъка му прищракна нещо като сензор, който машинално разпознаваше аромата на лилиуми. И изведнъж, с помощта само на няколко нотки свежа миризма, всичко му се изясни. Лилиуми - точно с такива беше пълна градината пред къщата на жената и не коя да е, а наистина тази, която трябваше да убие. Но той не бе убиец, работеше от години за ФБР и това бе неговата мисия - да доведе жива или мъртва жената, която снабдяваше с наркотици целия град в продължение на години. Няколко пъти му се бе изплъзвала на косъм, но сега нямаше да го позволи. В същия ред на мислене се досети за разговор с негов колега, който го наричаше Тад... Сега вече знаеше поне първото си име...  Същата дилърка му бе причинила много повече от проблеми в службата - наскоро бяха отвлекли жена му и малкото му момченце. Няколко дни след това ги бе намерил на парчета в едва канавка, точно тогава го бе връхлетяла амнезията. Затвори очи за миг - сякаш цялата тази информация му дойде в повече и единственото, което изпитваше, бе гняв. Да, чувстваше как агресията се стичаше във вените му и го опияняваше по-силно от всеки наркотик. Искаше да стане, да отвори вратата, да връхлети в кухнята и да убие гнусната престъпница по най-хладнокръвния начин, но бе твърде рисковано.

   Трябваше по-сериозно да обмисли нещата - тя можеше да е въоръжена и какво ли още не. Изчака да се смрачи. Чу стъпки, които се приближаваха към вратата на стаята му. Тя идваше и носеше храна. Когато се наведе и се усмихна лукаво, сърцето му щеше направо да избухне. Ръката му се сви в юмрук и се прицели право в лицето ù с всичка сила. Младата жена изпусна подноса и се свлече на земята. Носът ù кървеше ужасно, но това беше най-малкото, което искаше да ù причини... От толкова години бе сънувал, бе си представял всеки един момент какво ще направи с нея, веднъж ако му падне в ръцете. И когато този момент дойде, той се почувства объркан - всяко едно мъчение, всяко едно нараняване, удар му се струваше прекалено слаб, нищожен, негоден в сравнение с отвращението и отмъщението, за което жадуваше... Съзнаваше, че ако се остави на агресията, никога няма да е от добрите и щеше да се превърне в истински убиец, но ако това бе цената, която трябва да плати, бе склонен. Хвана я за косата и я изправи, а после със все сила удари с главата ù прозореца, стъклото се счупи и разпръсна на хиляди малки парченца, в които се отразяваха лунните лъчи и светлината на градинските лампи. Един гарван изграчи зловещо и разпери криле, насочвайки се към безкрайността на нощния мрак. Току-що бе станало жестоко убийство и засега единствено черната птица бе разбрала. Животът в града продължаваше - хората се смееха, улиците бяха оживени, влюбените все още се целуваха. Сякаш светът прикриваше мръсотията, убиваше грозния аромат на топла кръв с уханието на растенията, все едно нищо не се е случило. Сърцето на Тад, което до преди минути биеше оживено, сега отново бе възвърнало нормалния си ритъм, цялото му същество чувстваше неописуемо облекчение. Протегна се и издърпа за ръцете окървавената жена, влачейки тялото ù по пода, оставяйки червени следи из цялата къща. Изнесе я в градината и я хвърли най-небрежно, взе една лопата и я зарина в собствения ù дом! О, не... Не чувстваше никаква вина, бе постъпил правилно или поне сега си мислеше така. Чу скърцането на входната порта, влезе набързо отново в къщата, намери пистолета си и гръмна и съучастника ù, за когото знаеше, че е още по-влиятелна личност. Него захвърли в една канавка, намираща се на тъмна уличка. Когато всичко свърши, отиде в дискотеката. Почти всичко вече му бе ясно. От господин ТД, той се бе превърнал в Тад Дейвис – хладнокръвен убиец. Извади последната си пура и задимя на бара. Убийствата му доставяха неограничен адреналин и удоволствие и не смяташе да се прости с тези чувства. Някои хора ги биваше да се грижат за другите, други да се борят с лошите, трети поправяха разни неща, творяха... Него просто го биваше да отнема човешки животи. А кой се бори с природата си?

        Дни по-късно, докато обикаляше из улиците като сянка, се спря пред една будка за вестници, на всички с различни синоними бе изписано едно и също – „Неизвестен служител на ФБР, изпълняващ мисия, убива по погрешка двамата си невинни партньори”. Когато прочете заглавията, имаше чувството, че ще изгуби съзнание. За миг бе обладан от огромно съжаление и отчаяние, което бе склонно да го погуби. И въпреки това продължи да крачи. И не след дълго всичко в него отново бе утихнало. Беше готов да убива отново, щеше да прекара остатъка от живота си, извършвайки жестоки покушения за пари или заради самото чувство. На моменти премисляше ситуацията с грешните жертви, искаше му се да го бяха убили при самозащита, но такъв е бил жребият му. Някъде навън бродеше сексапилна брюнетка, продаваща наркотици на деца и той щеше да я убие, на всяка цена!