- Тъжен си - казва Лили и ме гледа любопитно с черните си очи. Погледът й е остър и приковаващ като шпага. - Защо си тъжен?
Винаги усеща безпогрешно. Не ми се играят игрички, отговарям истината.
- Защото скоро ще си тръгнеш.
Мълчи замислено. Примигва бързо няколко пъти.
- Защо мислиш така? - пита.
- Защото винаги се получава така.
Върти намръщено запалката между пръстите си. Обикновено не млъква толкова бързо. Когато напипа слабо място, продължава да дълбае, докато не потрепериш от болка. Прилича на малко дете, което любопитно побутва непознат вид животно с пръчка за да провери дали хапе. Този път обаче нещо я тормози. Вероятно това е и причината да ми се обади две години след последната ни среща.
Звънна ми по обяд. Тъкмо си правех принцеси на скарата. "Здрасти, да се видим след два часа на нашето място?", "Разбира се". Толкова бях съсредоточен в опити да не се вълнувам, че си опарих пръста и изпуснах сандвича на пода. Зверчето ми пак си спомни за мен.
Винаги съм възприемал жените като ...