-    Здравей, Рей!
       -    Здравей! Днес какво ще купуваш? – намигна й Рей.
        -   Нищо. Наминавам да те видя.
          -  Още си му ядосана, Рози. Иначе надали щеше да опреш до мен -  захили се Рей.
    Стана й неприятно, но това си беше чистата истина. Думите му я стъписаха.

       Отказа се да говори с него. Беше егоистка. Потърси го, защото имаше нужда от приятелско рамо. Ако беше всичко вред, едва ли щеше да го потърси. 
-    Как си, Рей? -  опита се тя да каже нещо.
-    Добре съм, Рози. Смятам след десетина дни да си взема почивка, докато не е минало лятото. 
-    Къде ще ходиш?
-    Още не съм решил. Хайде, идвай с мен. Ще духнем нанякъде. На север.
-    Не става, Рей. Няма как да стане. Аз ще тръгвам.
-    Защо дойде?
-    За нищо. Аз…хъммм просто наминах. Чао, Рей.
   Розалин си тръгна. След глупавия разговор с Рей, не посмя да му каже. Нещата не се развиха, както искаше. В джоба беше ключът. Тежеше й ключът. Напипваше го и сякаш й изгаряше пръстите.

        Не замеси Рей. Сама щеше да се оправя. По - добре да е сама.

         Погледна си часовника. Беше вече осемнадесет часа. Скоро Майк щеше да затвори. Тя се качи в колата и спря до една дрогерия. Купи си ръкавици. Спря на няколко преки от работилницата. Халето светеше, но беше заключено. Работниците бяха си отишли. 
       Имаше връзка ключове. Отключи и се вмъкна вътре. В кабинета на Майк миришеше на фасове. Гаден, застоя. въздух. Тя се закашля.
          Наведе се към чекмеджето и сложи шперца.

До тук добре...влезе...Но не превърта.

     Натисна пак.

     Не ще и не ще....уфффф... 

    Опита пак. Малко трудно го превъртя, но езичето щракна и се отвори. С треперещи ръце, Розалин издърпа чекмеджето.

          Ехаааа.........Вътре имаше няколко пачки с пари. Сто доларови банкноти, чинно стегнати с ластици. Двайсет, четирдесет, шестдесет хиляди… Видя и паспорт, със снимката на Майк, но с чуждо име…Томас Алстрой. А снимките, за които говореха ги нямаше.

         Копелето…ще бяга!
    Розалин трескаво започна да мисли. Защо му е паспортът? За да изчезне естествено. Сигурно това са парите от изнудването. Но още нямаше идея …за гривната на Люси. Дали и Люси се е замесила в такова изнудване, както азиатката сега? Може да е решила да се откопчи ...и Майк да й е светил маслото…
                 Розалин взе парите. Уви ги в един пакет. Разхвърли чекмеджетата по пода, обърна  и разпиля инструменти, инсценира обир. После излезе от сградата и я заключи. Беше с ръкавици. И добре, че нямаше камери. Огледа се. Улицата беше празна.
      Подкара към гарата. Взе си шкафче под наем и сложи пакета с парите вътре. 
    Сега, с шестдесет хиляди се живее по-готино – помисли си със задоволство тя. 
     Влизам и аз в играта…хехеее…
      Остави колата в гаража и заизкачва стълбите. Беше си у дома.

     Поздрави Майк и го целуна по устните. Настроението й беше се повишило. 
-    Как си Рози? Оздравя ли?
-    Добре съм, скъпи. По- добре не съм била в скоро време…
-    А ти?
-    Нищо ново. Работа и все работа.
   Много работиш, Майк…знам колко много се трудиш… особено в мотела „Черният лебед”- помисли си тя.

       - Какво ще ядем, Рози? Умирам от глад.

      -  Спагети, Майк. Сега ще ги направя. А ти отвори една бутилка вино. В шкафа има розе.

         - Празнуваме ли нещо, скъпа?

        - Не, какво да празнуваме...просто така... хъмм....розето подхожда да името ми - засмя се Розалин.

        Даааа   Майк...нямаш си на идея  какво празнуваме...влизам в играта...
       Умираше, ако може да види физиономията на Майк утре, когато види изпразнените чекмеджета. Това беше малка компенсация …за предателството му.
               Щеше да има и още изненади…да…една по- една…ще има...
   …………………………..
           Майк влезе и видя, че всичко е обърнато с главата надолу. Ококори се. Взе фалшивия паспорт и го скри в склада.

           Набра 911 и зачака ченгетата. Много се изненада. Ядоса се и започна да кръстосва стаята напред - назад.
    Полицаите нищо не откриха. Нямаше следи. Огледаха, разпитваха, писаха глупави доклади и си тръгнаха. Нямаше взлом, не беше насилена бравата. Някой беше проникнал с шперц.
      Некадърници…- беснееше Майк – кой ли беше …разпитваха двамата му работника, но едва ли са те…А от колко време се канеше да сложи камери, но така и не сложи. Той си е виновен. Шейсет хиляди...
…………………………………
     

       Майк наби спирачки и влезе в къщата. Проклет ден. Нервите му подскачаха.
  Изхлузи си обувките  и зашляпа бос към хола. Дано Розалин да не го дразни, поне тази вечер да го остави на мира.

      Ще си сипе уиски. А после и бира. Ще се напие зверски.
 Не можеше да проумее как го обраха… Дали не е работа на онази хитра лисица… Джен Лий? Да е взела и неговия дял? Мислите кръжаха в главата му, неподредени и хаотични. Едва ли е Джен. Тя няма толкова мозък…но утре ще се разправя с Джен, ще се види с малката...ако е тя, лошо й се пише...

       Трябваше да изчака до утре, макар, че още сега му се искаше да иде при Джен. Да я притисне.

       Беше тихо. Толкова необичайно тихо.

        -   Розии...- провикна се той, но никой не му отвърна.

          Къде ли се е запиляла?

         Майк отвори вратата.

        Розалин  го чакаше.

        Гледаше  го втренчено. Тогава видя, че на масата има нещо.

      Гривната на Люси. Сребърната гривна стоеше на масата.
    
                  - Ееее, Майк? Какво ще кажеш? – пискливо му заговори Розалин.

  
                       Продължава…………..