Любовта идва и си отива. Не разбирам само едно: Защо влизаш в живота на човек, караш го да се влюби в теб, да мечтае за двама ви, а накрая си отиваш? Помисли си, това ли значи любовта на теб? !
Може би не аз съм жената на твоя живот, идеалното момиче... - прости ми. Може би имам реално основание да се съмнявам в себе си, може би не съм достатъчно добра. Тази моя неувереност!
Моментите с теб са трайно запечатани в съзнанието ми и мисля, че спомените още дълго ще ме преследват...
Когато бях с теб, получавах само едни лицемерни комплименти, гръмки думи и обяснения в любов, но пак за тях живях... Бях щастлива, дори, осъзнавайки, че съм заблуждавана. Харесвах всяка твоя дума, всичко, което изричаш. Гласът ти, смеха, “чувството за хумор”, с което оправдаваше нетактичното си поведение. Дори грандоманското ти поведение - мислех си, че е нормално. Все пак си Ти. А недостатъците ти ли? Аз не виждах такива. Бях пленена от красотата ти. Обичах всичко свързано с теб, всичко до което се докосваш и което докосва теб. Оправдавах всичко, недостатъците ти считах за качества.
Докато не дойде моментът... Моментът на осъзнаване, на сваляне на “розовите очила”. Как ми харесваше да съм “заслепена от любов”! Сега наистина боли, тук, в реалността. А какво по-мъчително от това да те виждам всеки ден?
Сигурно съм мазохист, щом продължавам да те обичам. Дори сега да ми се обадиш, сърцето ми ще се пръсне от радост. А ако вдигна телефона двадесет секунди по-късно, то това ще е защото още не съм се овладяла чувствата в мен. Защото няма да съм на себе си от вълнение...
Замечтах се!
Не знам дали след теб ще срещна любовта, май няма да е скоро. Дори и да я срещна, как бих могла да се доверя отново и да обикна по същия начин?
© Elizabeth Pavlova All rights reserved.