Ася затвори последната страница на “Да пропуснеш Коледа”, постави книгата на нощното си шкафче и се уви като пашкул в дебелия юрган. Малката таванска стаичка поне от час се осветяваше от красивия полюлей заради ранно падналия мрак навън. През прозорчето на покрива можеха да се видят първите изгрели звезди и първите снежинки, решили да украсят в бяло града за празника. От няколко дни Ася се молеше за бяла Коледа, но сега, когато желанието ѝ беше на път да се изпълни, на нея ѝ беше все едно. Изолирала се по собствено желание, отдадена цял ден на четене на една от любимите си книги и гледане на филми, нищо наоколо не можеше да я впечатли. Искаше само да спи и да не чува веселбата от съседските къщи. Не искаше да мисли, че е на хиляди километри далеч от дома си и близките хора, не искаше да се самосъжалява, че ѝ се налага да прекара първата си Коледа надалеч и сама, не искаше да влиза в социалните мрежи и да гледа тъжно празнични трапези и усмихнати лица. Реши когато огладнее да слезе в кухнята, да си притопли нещо на микровълновата печка набързо и да се върне в своето тихо кътче на тавана. Щеше да се чуе с близките си след вечеря, да си честитят и да си поплачат, и после се надяваше да се отдаде на музика за успокоение и блажен сън. Все пак, не всеки ден царуваше такава тишина в голямата къща и от няколко месеца непрекъснатият и дълъг сън за нея бе мираж.
Преди половин година Ася предприе най-смелата стъпка в живота си. След четири години работа в детската градина на своето малко балканско село, тя реши, че е крайно време за промяна. Децата я обичаха и тя се грижеше с любов за тях, но душата ѝ копнееше за приключения и след краха на най-продължителната си връзка взе решение да замине някъде надалеч. Няколко седмици размишляваше дали да посети братовчедка си в Испания или леля си в Италия. При братовчедката щеше да ѝ е по-лесно, заради езика, но с италианците щеше да комуникира на английски поне на първо
време. Дилемата ѝ се реши по най-неочакваният начин. Влизайки една вечер във фейсбук видя рекламата на агенция за детегледачки в Англия. Осигуряваше се самостоятелна стая с баня, храна и безплатен интернет в къщата на голямо
пакистанско семейство, живеещо в един от кварталите на Лондон. Ася веднага писа на агенцията, а само след час получи и отговор. Нейният профил отговаряше на изискванията на работодателите, които имаха спешна нужда от жена, която да се грижи за трите им деца и да се справя с домакинските задължения. Заплащането пък устройваше българското момиче. В следващите няколко дни летяха имейли, водеха се онлайн разговори с агенцията и семейството, уточняваха се детайли и заплащане, Ася подписа едногодишен договор и само след седмица изживя първият си полет със самолет.
Сгушена в голямото легло, сама на Бъдни вечер, Ася си припомни с усмивка дългият път от летището до къщата, на две спирки с метрото от О2 Арена. Минавайки с таксито на агенцията покрай залата тя се размечта за концертите, които ѝ предстоеше да изживее там. Шофьорът се опита да попари бляновете ѝ, казвайки че няма да има време от работа да ходи по концерти, но Ася бе убедена, че за сбъдването на някоя мечта винаги ще намери време.
Още с влизането, посрещната от радостни детски гласове и силни прегръдки, Ася почувства чуждият дом като свой. Едва успяваше да се запознае със семейството, да отговаря на въпросите на шефовете си и вече бе въвлечена в игрите на малчуганите и голямата им рижа котка. Макар да беше пристигнала в полунощ, всички я очакваха с радост
и сервирайки ѝ вечеря я накараха да се почувства като част от тях. Заспивайки сита тя си повтаряше имената на членовете на многобройното семейство. За нейна изненада се оказа, че къщата има два отделни входа, като вторият водеше към половината в която живееха по-голямата сестра на шефката ѝ с мъжа си. В посрещането бе включен и най-малкият брат на шефа – Амир, чието име Ася запомни най-бързо. Тридесетгодишен, младолик и чаровен, той бързо намери обща тема с новата детегледачка. Музиката, за пореден път обединяваща хората, ги сближи още в онези първи часове. Нямаше причина Ася да не заспи спокойна в новото легло и доволна от взетото решение да напусне родината си.
В месеците изпълнени с чистене на триетажната къща, гладене и готвене за трима малки и двама възрастни човека, Ася намираше време за себе си само вечер. Дори тогава понякога, приготвяща се за сън, няколко боси крачета изтопуркваха по стъпалата към нейната стая, шмугваха се при нея в леглото и я молеха да им прочете приказка. Тя никога не отказваше на деветгодишните близнаци Ариан и Адил да им чете или да си поиграят, независимо по кое време на денонощието те я
търсеха. Случваше се да е много късно вечер или пък да я събудят рано сутрин дори понякога в неделя, нейният почивен ден. “Ага“, както я наричаха, никога не се сърдеше, не им се караше и измисляше интересни забавления и начини да се уморят и да заспят. Към неочакваните посещения на момчетата често се присъединяваше и двегодишната Силия, която беше едно кротко, добро и много бъбриво бебе, което Ася гушкаше безспир.
В другата половина от голямата къща чистеше една млада латиноамериканка, с която Ася бързо се сприятели. С Алма прекарваха заедно неделните дни, опознавайки града и споделяйки спомени за родните си места. Понякога към неделните разходки се присъединяваше и Амир, който канеше момичетата на нечий концерт, на кино или в
някой от многобройните музеи.
– Забелязваш ли как те гледа младият шеф? – Алма често засягаше темата пред новата си приятелка.
– Точно защото е млад и хубав може да гледа така всяка изпречила му се госпожица. – засмиваше се в отговор Ася.
– Ето, каза, че е хубав! Признай, че и ти го харесваш!
– Как да кажа на черното бяло?
– Нали не мислиш, че обикаля града с нас заради мен? – упорстваше Алма.
– А защо не? – не се даваше и Ася.
С времето Амир започна да кани Ася на самостоятелни разходки. Пикници в близкия парк, вечеря в екзотичен ресторант, пътуване с влак до някой град наблизо бяха част от програмата, с която той разнообразяваше престоя ѝ. Дългите разговори се услаждаха и на двамата и един ден в седмицата им се струваше недостатъчен за все по-близкото им и откровено общуване. Не избягваха и религиозните теми. Уважаваха различните си вероизповедания и си разказваха един на друг за християнските и мюсюлмански празници и обичаи в България и Пакистан. Опитваха се да намерят допирните точки, вместо да търсят неща, които ги разделят. Идилията продължи до началото на декември. Изпращайки я в студената зимна вечер до прага на дома на брат си, Амир чу тихият, плах глас на Ася, но сякаш не разбра какво му казва.
По-скоро не искаше да разбере.
– Казвам, че ще помоля шефовете да ме пуснат във ваканция за Коледа. – каза тя по-високо.
– Искам да бъда със семейството си.
– Ами аз? Не вярвам, че ще те пуснат, но колко време искаш да ме оставиш тук сам?
– Защо да не ме пуснат? – остави го тя без отговор.
– Около този ваш празник и посрещането на новата година, в ресторанта на брат ми има много работа, повече от обикновено, както и в онлайн сайта на снаха ми. За това ти казвам, забрави за ваканция точно по това време.
– Утре ще говоря с тях и ще разберем. – вирна упорито брадичка Ася. – Хайде, лека нощ, Амир.
Той не отговори, погледна я сърдито, като малко дете, и закрачи бързо към дома си. Решена да не взема поведението му насериозно, тя заспа спокойно. На следващата сутрин, обаче, се оказа, че Амир е прав. Шефовете разбираха желанието ѝ, но заявиха, че ще им е в голяма помощ с децата, ако остане по празниците, защото те ще са много натоварени в работата. Обещаха ѝ допълнително, солидно заплащане и компенсация през пролетта. С мъка на сърце Ася се съгласи и остана в огромният, студен град за светлите празници.
Натъжена от разговора с баща си и брат си в тихата нощ, Ася изтри сълзите и захвърли телефона си на леглото. Близките ѝ бяха добре, но също тъгуваха за нея. Разбираха причините ѝ да остане далеч от тях по време на най-красивият празник през годината, но не можеха да скрият мъката си. Ася въздъхна тежко и обу домашните си чехли. Надяваше се, че след кратката вечеря, която беше време да си приготви, ще успее да види на камерата също майка си и Ема, по-малката си сестра, които точно сега бяха решили да погостуват на съседката. Докато обличаше халата си и съзерцаваше
заскреженият тавански прозорец телефонът ѝ изпиюка. В такава вечер всеки можеше да ѝ изпраща съобщение с виртуална картичка и тя погледна към екрана с лека досада. Там, обаче, я очакваше изненада. В последните седмици срещите им с Амир бяха доста кратки и двамата почти не си говореха, всеки сърдит за това, че другият се държи странно. И двамата осъзнаваха, че поведението им е инфантилно, но никой не предприемаше първата крачка към сдобряването. Не се знаеше дори дали ще посрещнат заедно новата година и дали тя ще успее да му даде малката
кутийка с подаръчето, което му бе приготвила. “Знам, че си в стаята си и спиш, искайки да забравиш къде си, но моля те, слез да ми отвориш вратата. Нося ти вкуснотийки от ресторанта на шефа ти. След пет минути ще съм
там.“ Това неочаквано съобщение от красивото момче с бадемови очи я озадачи. Знаеше, че тази вечер шефката е с
децата при майка си, а шефа и брат му Амир работят повече отвсякога в ресторанта. Не очакваше никого преди полунощ и това положение я устройваше. Самотата понякога беше хубаво нещо. И сега Амир искаше да я види по пижама,
нарушавайки спокойствието ѝ. Бегла срамежлива усмивка се появи на лицето на Ася, представяйки си защо той искаше да я види насаме в домашна обстановка. “Какво пък, не сме деца и дори е някак романтично.” – мина ѝ предателска мисъл през ума.
Винаги внимаваше слизайки по стръмните стъпала. Държеше се за перилата и правеше бавно крачка след крачка. Когато достигна до последните седем от тях се спря, защото вместо сянка на човек до входната врата, видя да премигват разноцветни лампички над входа. Същото празнично осветление видя през стъклото на затворената холна врата.
Спря изненадана на най-долното стъпало и усети забързаният ритъм на сърцето си. Значи, Амир тайно се беше промъкнал в къщата украсявайки я за да я зарадва. При други обстоятелства би се уплашила, че не е усетила и чула нечие присъствие, но сега мисълта, че натрапника е нейното момче извика прекрасна усмивка на лицето ѝ, изтривайки парещите до преди минута сълзи.
Ася отвори бавно голямата врата. Пред очите ѝ се разкри чудна гледка. По пердетата на прозорците висяха шарени коледни играчки и надпис със златни букви: “Merry Christmas”, а в най-отдалечения ъгъл на хола грееше звезда,
закачена на най-красивата елха. Под свежото зелено дръвче бяха натрупани малки и големи кутии, увити в разноцветна хартия, подаръци като за едно истински голямо семейство. От другата страна на елхата Ася успя да забележи и отрупаната с храна и напитки маса. Завъртя се из стаята щастлива, невярваща на очите си. След секунди започнаха да изкачат малки и големи хора, скрити досега зад диваните, и всички в хор извикаха: “Изненада! Весела Коледа, Ася!“ Трите деца се втурнаха радостно към нея и тя ги прегърна всички с любов.
– Как успяхте да свършите всичко това в абсолютна тишина и толкова тайно? Не сте ли на работа и при роднини? Как го направихте без да ви усетя? – Ася не спираше да задава въпроси, да се възхищава на изобретателността на своите шефове и техните роднини, всичките вече нейни приятели. Те се смееха и повдигаха загадъчно рамене в отговор.
– Само Алма я няма, но тя замина при роднини в Манчестър, вдругиден ще е тук. – прегърна я през раменете шефката.
– Да, каза ми, че няма да може да ми прави компания днес. Още една причина да не искам да изляза от стаята си. – сподели с лека тъга в гласа Ася.
– Сигурна ли си, че само Алма ти липсва? – присъедини се към тях усмихнат шефа ѝ.
– Всички ми липсвахте, но най-много днес моите хора, които са надалеч...
– За тях знаем, но кой още? – настоя таткото на палавниците.
– Добре де, забелязах, че Амир го няма... Той ми прати съобщение да му отворя вратата, че ми носел... – преди да довърши мисълта си на въпросната врата се позвъни.
– Върви да отвориш на Амир и да видиш изненадата, която ти е приготвил. – смигна ѝ шефа. Настъпи тишина, дори децата спряха играта си. Ася огледа всички присъстващи с питащ поглед, но те само я подканиха да побърза, че навън е студено.
Открехна бавно входната врата. Срещу нея се появи усмихнат и пристъпящ от крак на крак Амир.
– Весела Коледа, мила моя! Виж кого съм ти довел на гости! – Амир подаде ръка на някого, скрит зад колоната.
– Здравей, момичето ми! – докато чуе топлият и пълен с любов глас на майка си, Ася се озова в прегръдките ѝ. Неспособна да продума, тя се разплака от радост и започна да целува бузите и челото ѝ. Бяха нужни няколко минути на майка и дъщеря да се отърсят от шока, за да може и Ема да прегърне сестра си. Ася гледаше невярващо ту едната, ту другата, прегръщаше ги, целуваше ги, радваше се като малко момиченце, забравила за всичко наоколо, дори неусещаща студа.
Ема и мама се присъединиха първи към членовете на пакистанското семейство, с които се бяха запознали предишният ден, на летището. Ася нямаше представа колко голяма беше организацията по пристигането на двете ѝ любими жени, но не се съмняваше чия бе идеята за чудесната изненада. Преди те двамата да влязат и да се потопят във всеобщото веселие, на прага на хола, Амир хвана Ася нежно за ръка.
– Обичам те! Много те обичам! – прошепна ѝ, отвори една червена кутийка и падна на колене. – Ася, искаш ли да споделиш живота си с мен?
– Да, искам! Обичам те! – отговори убедено Ася и сълзи от щастие засияха в очите ѝ. Целувката на влюбените беше съпроводена от бурни аплодисменти, а след тях музика огласи къщата. Едно прекрасно начало на една незабравима Коледа.
22.12.2022 Ким Джаксън
© Боряна Христова All rights reserved.