Двамата лежахме под дъба и гледахме през клоните му, говорихме за какво ли не, смеехме се, това беше най-важно за мен.
- Знаеш ли? – попита той и ме погледна в очите.
- Какво да знам? – отговорих и го погледнах очаквателно.
- Напомняш ми на слънчоглед.
- На слънчоглед ли?
- Да и знаеш ли защо? Защото си като лъч слънце, което огрява навсякъде където отиде, ти вдъхваш кураж и надежда у хората и не оставяш дълго време човек да е сам с тъгата си, когато си до него. Не те познавам от дълго време, но знам, че сърцето ти е чисто и пълно с топлота и нежност! – каза той и отново погледна през клоните на дъба, дълго време стоях и го гледах, осмислях всяка дума, която беше казал, после той се изправи и ми подаде ръка. Хванах му ръката и ме изправи на крака, усмихна ми се.
- Аз ще тръгвам. Искаш ли да те изпратя или ще стоиш още тук? – попита той.
- Добре! – отговорих,друго не ми хрумваше, все още чувах неговите думи в главата си, неговото сравнение със слънчогледа. Дали наистина беше така?
Минах ...