Много мислих, но пак не знам откъде да започна моята история.
Едно обаче знам със сигурност - имам нужда да я споделя. Не мога да задържа това в себе си, пък и събитията така или иначе следват своя ход. Аз само ги проследявам.
На трийсет и пет съм. Възраст, на която в едно нормално развито общество (почти като нашето, хаха) за една жена все още не е късно да създаде семейство, да има деца. Още повече, че забързаното ни ежедневие лека-полека поразшири горната допустима за това граница. И долната също, но това е друга тема. Мисълта ми е, че имам приятелка, която роди чудесно момиченце, когато беше на четиресет. Но...
С мъжа ми сме заедно малко повече от десет години. Винаги сме се разбирали чудесно, преди да станем гаджета, дълго време бяхме много добри приятели. Никога не ми е липсвала оная силна, главозамайваща тръпка от розовите романи, дето ти се стоварва изневиделица и те прави доста неадекватен. Една нежна и дълбока обич може да бъде пълноценна и прекрасна и след едно дълго приятел ...