Посвещавам на моята приятелка.
Не спирай да вярваш в любовта, рано или късно и тя ще повярва в теб.
Нощта беше тъмна, беззвездна. Само преминаващите коли осветяваха за секунди лицето му. Но истината, дори на тъмно, беше кристално ясна. Тя се вгледа в очите му - тъмни, беззвездни... И нея я нямаше там, нямаше ги обещанията, нямаше го огъня, нямаше го желанието за промяна. Какво ли очакваше да види, какво търсеше, толкова ли беше глупава и наивна да вярва, че още има нещо? Потрепери, беше средата на Юни, но хладината, идваща от него, я накара да настръхне. Зачуди се какво да каже. Нима вече всичко не беше казано, нима вече не беше плакала достатъчно. Свършиха се прошките и „вторите” шансове и тя сякаш прогледна - в тази връзка беше сама. Тя единствена от двама им даваше всичко - сърцето си, желанието си и цялата надежда, на която беше способна.
- Ярославе?
Не последва отговор.
- Мисля, че ще си тръгвам. Разбрах всичко.
Тя се вгледа в него и зачака реакция. Той се размърда на седалката и ...