Тя набута дрехите си в изподраната кожена чанта. Обичаше я Тя тази чанта. Витя ù я донесе от Съюза. Хубава беше чантата. Навремето  Тя с нея беше шик. Спомни си как съседката ù казваше „Николаева, много Ви е хубава пътната чанта. При Витя ли ще пътувате? Да Ви е жив и  здрав, Витя!”.  Тя продължи да хвърля дрехите в чантата. Не я харесваше тази съседка. Не се имаха много. И онази с нейните очички, като невестулка. Шарят, шарят. Ама тя се ожени за богаташ. Заминаха във Франция. Там умря. Чума я хванало. Като характера ù, и той беше такъв. Чумав. Смъртта ù – жалка, като нея. Николаева спря да си тормози мислите си с нея. Прибра си всички дрехи и тръгна да излиза. Спря се на вратата и се огледа. В малката стаичка, където живееше, беше празно. Четири сиви и напукани стени. На тавана имаше една 40-ватова крушка, която само мъждукаше. Малкият долап стоеше празен. Хлебарките, нямаше ги. И те си  бяха заминали. Като няма какво да ядат, си заминават. Всичко в стаичката, която Николаева наричаше „дом”, беше ужасно. „Немотия”. Помисли си Тя и тръшна ядосано вратата. Мразеше я тази стая. Мразеше всичко, защото нямаше сърце. Човек, който няма сърце, може само да мрази. Витя ù го взе. Взе ù сърцето, когато умря лани. Туберкулоза го повали. Страшна болест! Николаева ипотекира апартамента в хубавия блок, за да му купи лекарства. И за какво? Той пак умря. Хубаво си живя тя в тоя блок. Тя беше шик. Витя ù пращаше от Съюза пари. И Тя беше винаги на ниво. Хубава и красива госпожица беше Николаева. Но уви, Витя умря. Мъчно ù беше на нея. Продаде си всичко, а той взе, че пукна. Сега тя беше дух. Живееше на таванската стая в някаква панелка. Ама я изгониха. „Лоши хора”, помисли си тя и излезе от входа. Тръгна по улицата. Чудеше се къде да отиде. Кой ще я вземе? Тя, дрипава и мръсна, никой не я искаше. Седна на една пейка и се загледа в небето. Витя сега беше там. На Небето. Мразеше го тоя Витя. Ама си беше нейният. На никой друг, само неин. И затова му прости, че я изостави. Щеше да му го каже. И да си бъдат пак двамата, кокетната Николаева и Витя. Просто Витя. Това беше достатъчно. Щеше да отиде Тя при него.

   Николаева стана от пейката. Запъти се към ЖП гарата. Там тя се качи в първия влак. Изчака машинистът да набере скорост и после рязко отвори вратата и скочи. Влакът я заклещи в болезнената си прегръдка, но на нея не ù пукаше. Тя знаеше, че след малко ще тича към  своя любим с изподрана си чанта. Щеше да си вземе сърцето, което той ù отне…