„Какво е времето – нещо, което преминава без да обръща никакво внимание на човек, но за което човека дава цялото внимание на живота си.”

         1.

         Айдън чакаше влака си за града. Беше едва седем и имаше около час път, за да бъде точно в осем и половина на работното си място. Около него сновяха десетки хора, бързащи по същата причина – да не закъснеят за работа.

         Колко ми е противно това ежедневие – каза си той, наблюдавайки човешкия хаос от тела и все още сънени физиономии. – Едно и също, ден след ден.

         Когато дойде влакът, всички се напънаха дружно и се наместиха във вагоните му. После леко се люшнаха и потеглиха в мълчание.

         Като овце в кошара – оприличи и себе си Айдън с онези кротко пасящи си трева животинки, които живееха далеч от града в овцевъдните ферми. И на тях така им преминаваше живота в еднообразно преживяне на ежедневието. Даваха малко мляко, стрижеха ги и това беше всичко.

         А колко много неща бих могъл да направя, ако имах време – въздъхна той и търпеливо зачака да пристигнат на централната гара в града.

         2.

         - Слушай – започна Айдън в обедната почивка, която винаги прекарваха заедно с колегата си Николас, - какво ще кажеш, ако си поръчам „дубльор”? Нали си чувал за тази новост, която ни предлагат от компанията „ТМС”?

         - Скъпо е, ще трябва да издържаш две твои „аз” – отвърна, дъвчейки обяда си Николас, - а само едното ще работи.  Пък и казват, че това доста ти размътва мозъка накрая – все пак две съзнания ще са на една вълна.

         - Да, но усещанията са съвсем реални и няма да съм единствено на работа.

         - Реални са, но ставате двама – ти и другото „ти” – повтори той. - Какво е станало?

         - Нищо, просто времето ми се губи тук, а искам и за друго да го давам. – Айдън се загледа надалече. Всъщност, колко далече – оградата на фабриката спираше погледа му в сивия си бетон, но той знаеше, че там, зад нея, има цял един приятно шумящ океан.

         Тридесетте минути изтекоха бързо и двамата станаха. Сирената прозвуча точно на време и те поеха към цеховете си, където щяха да изкарат смените си до вечерта. А след това отново с влака у дома, за да чака следващия ден.

         - Мисля, че все ще опитам да си осигуря малко повече време – каза на раздяла Айдън и застана пред машината си.

         3.

         - Методът е лесен за разбиране – казаха специалистите в центъра за двойници на компанията „ТМС”. – Вашето съзнание ще бъде копирано и поставено в клониран ваш двойник, след това двете ще са свързани и всички усещания и мисли ще текат едновремено и за двете личности.

         И така си и беше. Айдън, след като плати почти две години от живота си, за да има „дубльор”, но ето - колко му е приятно да усеща как в момента е на брега на океана, излегнат безгрижно и се наслаждава на спокойствието край него. Нищо, че всъщност е пак в цеха и работеше наравно с машината, следвайки нейните програмирани движения, нали съзнанието му чувстваше и различното, превърнало с друга негова реалност.

         4.

         Морето се разливаше с приказен шепот, Айдън се усмихваше на слънцето и се радваше на свободата си да не прави нищо друго освен да се наслаждава на тези мигове.

         После ще отиде да се поразходи в онази красива градина с орхидеи и цветни камъни. Без да бърза за никъде, разбира се, имаше цялото време на света само за себе си. Щеше да отиде, но много по-късно, чак когато прецени, че не му се стои на плажа.

         Около него имаше доста вършещи същото като него – тоест нищо. Не знаеше дали всички са заместители на първообразите си, но и не беше толкова важно. Те усещаха, че се чувстват добре и това бе всичко. Нали имаше кой да се грижи за храната им, за джобните им и за домовете, в които по-късно се прибираха.

         Сега реши да отиде и да се потопи в топлите води, да се остави на вълните да го носят.

         5.

         Докато гледаше залеза в градината с цветни камъни, Айдън се замисли за това как той и работеше в онзи цех, не сега, преди, в миналото за него. Откакто създаде „дубльора” си, на него не му се налага да ходи нито на работа, нито да става рано и да пропилява времето там, макар и да знаеше всичко, което се случва във фабриката. Сега можеше да върши всичко онова, за което е мечтал. Другото му „аз” работеше и издържаше и двамата.

         Нима не чудесно! Няма нужда да отлагаш да пътуваш, нито да спортуваш, нито да излизаш с приятелите си. Те всички вече имаха заместници и за тях денят и нощта се бяха превърнали в един безкраен празник.

         Когато се прибираше, Айдън отиваше тихо в своята спалня, за да не събуди спящия си клонинг, който трябваше да става рано сутрина и да хване влака в седем, за да бъде в цеха след час и половина. Там го чакаше дълъг и скучен ден, но той затова и бе сътворен – за да работи, а истинския Айдън да се забавлява.

         А и как обичаше да спи до късно и пак да сънува синевата на небето и океана.

         6.

         - Чудя се, дали не трябва да се сменим – каза Айдън на Николас през обедната почивка.

         - Защо? Нали това искаше – да имаш усещанията на другия, че си свободен цял ден.

         - Да, но пък защото той да не дойде тук, а аз да бъда на неговото място.

         - Вярно! – тупна се Николас по крака. Той също имаше клонинг от около седмица, както и почти всички от фабриката, поведени масово от модната вълна. - Колко сме глупави! Създаваме си двойници, които се излежават по цял ден, а ние работим като побъркани, за да могат те да не правят нищо. Пълни глупаци сме, Ай!

         - Това мисля и аз! Още утре пращам онзи тук, а аз ще се погрижа да получава нужните мисли и усещания от мен – обяви решението си Айдън, а в този миг сирената ги призова да се връщат по местата си.

         7.

         - Не, не мисля, че си прав – аз съм първия, не ти! – тросна се Айдън на другото си „аз”, който настояваше да се сменят. – Не забравяй, че затова те поръчах, за да мога да почивам, а не отново да работя.

         - Грешиш – аз те поръчах, за да живееш вместо мен и да се забавляваш, но това ще се промени от утре, разбра ли!?

         - Май са ти объркали нещо в имплантите със спомени и разбирания – отсъди Айдън и махна с ръка. – Нямам намерение да се подчинявам на някакъв клонинг.

         - Ти си клонинг.

         - Така ли?

         - Да!

         - Май грешиш – тросна се Айдън. – Ти си клонинга!

         - Ще видим – отвърна другия Айдън. – Още утре ще отида да поискам да те рециклират.

         - Точно така, ще видим кой кого. Жалко за парите, струваше ми скъпо – отвърна той и се врътна към спалнята си, за да потърси договора с фирмата.

         Айдън стисна юмруци и потърси с очи нещо тежко.

         8.

         На улицата кипеше битка – биеха се огледалните образи на едно и също същество. Всяко от тях твърдеше, че истинския човек, и всяко едно от тях обвиняваше себе си, че е просто клонинг. И всяко едно защитаваше правата си на личност със зъби и нокти.

         В центъра за клониране обсъждаха ситуацията.      Бяха притеснени от този развои, който неочаквано провали техните продажби.

         - И какво ще правим – каза един от генните инженери, - нещата излязоха извън контрола ни. Никой не очакваше, че ще поискат да се сменят и най-лошото е, че не знаем кой кой е вече.

         - Казах ви аз да им сложим разпознавателна татуировка, ама вие отказахте - били маркирвани като стопански животни. – обади се друг един специалист и поклати глава. – На ви сега пълни копия!

         - Няма защо да се притесняваме – заяви старшия на екипа. – Който и да оцелее от двубоите, ще си е истинският. Имаме напълно прекопирано тяло и съзнание, така че всеки индивид е същият с оригинала си.

         - Прав сте – съгласиха се останалите. – Нека сами решат кой да продължи да живее, а и навярно съвсем скоро пак ще поиска да бъде отменен, след като се върне на работа. Нали вече е вкусил от свободата, нима няма да я поиска пак?!

         Другите закимаха дружно и след това се наредиха на големия прозорец, за да могат по-удобно да виждат битките по улиците.