Терминалната жп гара „Оня Свят” гъмжеше от народ. Инженер Петров трудно си пробиваше път през тълпата. Болеше го глава и се чувстваше много изтощен от собственото си погребение. Преди три дни камион го беше блъснал, когато пресичаше оживена улица. Само да се беше огледал за миг... Но сега това нямаше никакво значение. Днес изглеждаше видимо разстроен и разсеян, както и болшинството пътници, които срещаше на гарата. Все още не можеше да изпъди от съзнанието си онази мрачна и потресаваща картина - колегите му, потънали в дълбока скръб, държат свещи в ръцете си, а него го спускат в гроба. За първи път чу толкова хубави неща за себе си. Чак не можеше да повярва, че всичките тези хвалебствия се отнасяха за него. Разбира се, Петров на няколко пъти им извика да не плачат, дори им махна с ръка за сбогом, но те го мислеха за истински умрял. Разбра, че е безмислено да се опитва да им дава знаци, че ги вижда и чува какво си говорят. Изпитваше искрено съчувствие и съжаление към онзи нещастен човеч ...