tsveti4ka (Цвет)
198 271
Aug 9, 2012, 11:16 AM

Нищо(жно) 

  Prose » Epigrams, Miniatures, Aphorisms
5.0 / 1
917 0 3
Денят ми се разтича на малки капки самота. Раздробява се. На незначителни парчета безразличие. Сутрин, докато ми е все така болно, но празно; ядосано, но нежно клепачите, завили с влага сухите ми очи, се отварят.
От там излиза тъгата, узряла в тази сухота, натежава и се приплъзва надолу към гърлото. Като прищипана се присвивам безнадеждно, рязко и се настанявам удобно пред камината.
После - сгради, улици и разни хора. Отминавам ги. Усещам болка и я обсебвам; чакам я да ме убие, за да възкръсна. Аз съм скрита зад самотата, някъде из безразличието, в което се разгръщам. Но къде? Дали някога ще се свърши?
И кога? Защото няма време и ставам телесен призрак, единак, който е заключен в подземието на телесното, вперил поглед към звездите. Който не ги вижда, но знае, че са там.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Цвет All rights reserved.

Random works
  • slan4ogled (Радослава Антонова) The Blanket
    The Blanket
  • Ambrouse (Стефан) Ladies First
    Most of the patients were waiting quietly their turn at the consulting room on the first floor. Ther...
  • Stay-C Eadweard Fearless
    It was that time of the night when the flames in the fireplace were most delightful, when the milk a...
  • killwithme (Христо Гаврилов) Gloomy Sunday
    It’s Sunday morning. The laughter of little children playing outside woke me up. Little bastards. Wh...

More works »