В сивата сутрин на късната зима едно перо прехвърчаше из улиците на нашия не толкова малък град. Удивителното за това перо беше, че беше бяло, бяло като снега, който покриваше кирливите тротоари на пустите улици. Да, тротоарите принадлежат на улиците. Това перо си се рееше свободно из пространството, докато не попадна на една гаражна площадка пред един панелен блок в "Стрелбище".
В това време нехайно минаващия Петър се спря. Спря се не заради перото, а заради звук. Едно кротко „ На Елиза” разцепваше сумрака, около девет часа, пред същия този блок. Момчето, в юношеска възраст, не просто спря, а се закова пред отворения прозорец на първия етаж, от който идеха тези звуци, изтръгнати от старо немско пиано ( Бьозендорфер от 1914 година, ако трябва да бъдем точни), и то не просто изтръгнати, а изпросени. Петър закова в позиция „мирно” и се залуша. Огледа се и най-накрая зърна това странстващо перо.
На стария му плейър, подарен му от някой негов по-богат съученик, звучеше песента на „Тангра” ...