ЧАСТ 2

            Към 14:00 тръгна към болницата. Знаеше, че това е най-подходящото време за тази среща. Той си е хапнал добре, лениво се е изтегнал в креслото и не би прекъснал релаксацията си със спорове. Почука леко на вратата и я открехна плахо.

    − А, Лазарова, влизай!

Нито в тона, нито в погледа му личеше намек за случилото се снощи. Сякаш то е нещо естествено – последствие, което е предвидил и което е протекло точно според неговия план. Доктора вдигна очи и остана със зяпнала уста. Боряна си помисли самодоволно:”Ааа, загубили си самообладанието, сфинкс такъв?! Малко грим и вече не съм грозното патенце, а? От днес ще играем по моите правила!”, а на глас каза мазно:

    − Шефе, аз…идвам, за да се извиня за вчера.

Той не даде да се разбере, че е чул думите й. Стана, мина от другата страна на бюрото и се облегна на него. С интерес се вглеждаше ту в устните й, ту в очите й:

    − Колежке, много приятно ме изненадахте. Явно през изтеклата нощ Пепеляшка е станала принцеса.

Боряна свенливо запремигва с очи, засмя се кокетно и заговори с най-милия си тон:

     − Колко сте проницателен! Нищо не може да убегне от погледа Ви!...Аз… - тя наведе поглед и започна да мачка каталога в ръце – много мислих и…разбрах…че съм голяма глупачка. Като хлапачка се нахвърлих върху Вас…И защо? Тези хора тук са престъпници, а децата им са обречени да останат затворени завинаги… Искам да Ви благодаря, че сте се сетили да пишите на родителите ми. Погълната от собствените си мечти, аз забравих за тях… - тя вдигна очи и в тях затанцуваха пламъчета – Избрах си рокля – усмихна се, приближи се към изумения мъж и отгърна на избраната страница. – Ето тази е. Оградила съм с червено и модела и размера, за да Ви е по-лесно с поръчката.

Докторът я изгледа изпитателно, но след миг реши, че е успял да я пречупи и се засмя:

    − Ето, виждаш ли колко по-приятно е по лесния начин?

    − Има и още нещо – каза Боряна и изпрати колеблив и умоляващ поглед към доктора. -  За да Ви покажа добрата си воля, а и за да се запозная по-отблизо с бъдещият си съпруг съм намислила нещо… Ако се съгласите, ще ме направите много щастлива…

    − Предполагам, че е някоя младежка щуротия.

Боряна плесна с ръце и каза поверително:

    − Честно казано, омръзна ми да си лягам сама, но искам да събудя интереса му така, че да не угасне скоро. Ще ми помогнете ли?

    − Някакви женски номерца, а?

    − Нещо такова. Каня Вас и кмета на вечеря с малко шоу. Обичате ли ориенталски танцьорки?

    − Хм, това ще трябва да се види.

    − Но, моля Ви, не му казвайте. Искам изненадата да е пълна. Дори, ако искате му кажете в последния момент… И…понеже няма да успея сама да се справя ще извикам Цвети да ми помогне. Тя ми се струва най-пъргава и засмяна. – и припряно продължи - Удобно ли ще Ви бъде да дойдете в събота вечер? Може да се забавляваме цяла нощ. А ако предпочитате може и в петък, но не зная дали ще успея с костюмите.

    − В събота е добре. Ще бъдем у вас в 19:00.

Младата жена хвана ръката на Пехливанов в двете си ръце, целуна го по бузата бързо, по детски и излезе от кабинета.

            Нетърпеливо заслиза по стълбището, но вместо да се стрелне навън, тя дълго повръща в тоалетната. Дали заради отвращение към него или към себе си – тя не знаеше. Или може би от страх, че няма да се справи с тази сложна и рискована задача. Провалът можеше да коства живота й, но връщане назад нямаше.

            На вратата се почука отчетливо. Двете домакини се обърнаха една към друга, хванаха ръцете си и в един глас казаха заговорнически: „Всичко ще бъде наред!”. Боряна притисна момичето към себе си и прошепна:”Успех, приятелко и бъди смела!”. Цвети я прегърна и прошепна: „ Бог да ни е на помощ!”.

 Домакинята отвори и пред нея се изпречи букет от червени рози, а зад него, ухилен до уши надникна кмета. Встрани, оглеждайки двора пушеше доктора.

    − Заповядайте, заповядайте! Добре сте дошли! Тези цветя за мен ли са? Прелестни са!

    − За най- прекрасната дама са, но…все пак ги остави наблизо…Просто за всеки случай, ако свърши салатата – каза Емил и се изкиска.

Боряна ги въведе в бедно обзаведен, но уютен хол. Настани гостите на мекото канапе и затърси ваза за цветята.

    − Направила си чудо от тази прогнила къща, скъпа. Виждам, че си добра къщовница. Ей, голям късмет извадих, а докторе? – и кмета смушка Пехливанов в ребрата. Доктора с усилие отклони поглед от младата лекарка. Тя беше облечена с бяла копринена риза, чиито копчета едва удържаха преливащите й гърди. Полата й беше с вдигната талия и ги подкрепяше, надолу очертаваше заоблен ханш, а под края й се полюшваха секси бедра.

Пехливанов неохотно премести погледа си върху масата, на която бяха наредени само прибори салфетки и чаши:

     − Нещо ми пресъхна гърлото – заяви той и повдигна чашата за алкохол. Боряна се плъзна грациозно към него:

    − Какво желаете, докторе, уиски, водка или месовинска ракия?

    − Охо, виждам, че и ти получаваш благодарности от пациентите! Какво ще ми препоръчаш?

    − Аз бих заложила на ракията. Бас ловя, че никога не сте опитвали такава – каза Боряна, а в очите й се гонеха игриви пламъчета.

    − Добре, давай, че ще пукна от жажда.

Кмета се окашля докато Боряна пълнеше чашите, а доктора не сваляше очи от деколтето й.

    − Хайде, наздраве за бъдещето! – каза въодушевено жената и се чукна с гостите си. Мъжете отпиха внимателно, за да усетят вкуса и парливостта на ракията. Явно им хареса, защото преглътнаха с удоволствие.

    − Ммм, много е добра! – отбеляза Касабов – Но май ще трябва да нарежем розите – и ги заоглежда. Боряна се изсмя и отвори вратата. След миг с два подноса влезе Цвети.

Сякаш влезе видение – напъпващата женственост, чупливите дълги коси покриващи гърдите й, чувствените устни и неспокойният, леко възбуден поглед оставиха мъжете без дъх.

Момичето остави подносите на масата, изправи се и погледна Боряна.

    − Господа, това е Цвети. Тя ще ни прави компания тази вечер. Моля те, пусни малко музика!

Момичето пресече стаята и се зае с примитивния касетофон. Усещаше как Пехливанов я разсъблича с поглед и потръпна. През това време домакинята беше напълнила чашите и вдигна своята:

    − Хайде, кмете, вдигнете тост!

Той се изправи с изпъчени гърди и с тържествен глас обяви:

    − Слънцето е силно, защото кара жените да се събличат по бански, но…аз искам да пием за мъжете, които са по-силни от слънцето! Наздраве! – и вдигна чаша. За един миг всички останаха неподвижно, но после се засмяха и се чукнаха. Зазвуча „Ветрове” на Лили Иванова.

    − Цвети, ти няма ли да пийнеш с нас? – с неочаквано нежен глас попита доктора – Вземи си чашка и ела до мен. Момичето се подчини и вдигнаха следваща наздравица. Кмета и Боряна пляскаха и скандираха:”Ис-ка-ме док-то-ра! Ис-ка-ме док-то-ра!...”

    − Дообреее! – примирено махна с ръка Пехливанов и се изправи –Има много величествени планини в родината ми. Има много бистри езера в тези планини. Има много красиви пеперуди около тях…Но най-желаните хълмове и най- дълбоките езера са тук в тази стая, а най-силно пърхащите пеперуди са в стомаха ми. Да пием за Вечната жена!”

Боряна плесна доволна с ръце, а кмета изръмжа одобрително. И така наздравица, след наздравица, чашка след чашка градусът се покачваше. Вицове, повечето „медицински”, стрелкащи и изгарящи погледи, женско кикотене и мъжки смях - всичко вървеше добре. Навън започна да се свечерява. Боряна стана и спусна плътните плюшени завеси. В стаята се промъкна мекота обагрена в черно и червено.

    − Е, скъпи мои гости, изправени сме пред голяма дилема – вечерята или изненадата? Какво ще кажете?

    − Никаква вечеря! Обичам изненадите! – заяви доктора с леко удебелен език и се изхили. Кмета само вдигна безпомощно рамене, защото беше във фазата с вързания език.

    − Вашите желания са закон за мен! – каза домакинята и направи реверанс – Само…имам нужда от една чашка за кураж.

Тя напълни чашите, отпиха и с кокетна походка излезе от стаята. Цвети стана и запали червени свещи в четирите ъгъла, понесе две димящи глинени гаванки и ги остави от двете страни на гостите. Разрови касетите и пусна някаква провлачена турска песен. Кмета гледаше в една точка и леко се поклащаше, а доктора се опитваше да прогони носещият се към него дим.

    − Не може ли да махнем този пушилек? – изхленчи той. Цвети се засмя:

    − Този „пушилек” е бил любим на много султани. Помагал им е да палуват цяла нощ, а на сутринта харема от гнездо на оси се превръщал в рай пълен с блажено усмихнати ханъми.

    − Не думай? Ама и тебе си те бива, а? – той несръчно се протегна и се опита да я прегърне, но Цвети стана, забарабани с приборите по чинията и извика като глашатай:

    − Насам народе, насам! Гледайте и плачете, че такова нещо само веднъж в живота се вижда…

 Вратата се отвори и Боряна с оскъдно облекло от воал около гърдите и ханша пристъпи напред. Грациозни плахи стъпки и красиви пируети разкриваха прелестите й. Блестящи лутурки подрънкваха все по-бързо в такт с ритъма на танца й. След минутка към нея се присъедини и Цвети. Двете се въртяха и се докосваха така, че разпалваха въображението. Боряна се приближи към Емил и му подаде ръка, а в ухото му прошепна страстно:”Последвай ме!”. Той събра цялата си воля и се надигна. Краката му тежаха и стъпваше като в памук, но успя да тръгне след нея. Доктора усети, че е с отворена уста. Опита се да я затвори, но тя не се подчини. Понечи да вдигне ръка нагоре, но и това не успя. Опита се да извика, но нищо. Момичето още танцуваше и внимателно го наблюдаваше.

 Боряна заведе Касабов в спалнята и го блъсна на леглото. Тялото му беше напълно безпомощно – не се подчиняваше на волята му. Лекарката повдигна ръката му, пусна я отвисоко и тя се стовари върху леглото. Жената се надвеси над него  - очите му бяха пълни с ужас и безсилие. За миг сърцето й се сви, но тя прогони тази мекушавост. С твърд глас попита:

     − Чуваш ли ме? Ако да – премигни с очи. Клепачите се затвориха и бавно се отвориха.

    − Добре. Виждаш ли това? – и тя му показа един инструмент подобен на клещи, но завършващ с два дъговидни резача, които се пресрещаха. – Знаеш ли какво е това? – очите му бяха разширени от панически ужас. Боряна го погледна с презрение – Искам да запомниш добре, че ако тръгнеш след мен ще те кастрирам. Разбра ли? А сега е време да поспиш.

Тя извади от нощното шкафче спринцовка, повдигна ръкава му и мушна иглата във вената му. Нямаше време за губене. Облече дрехите за път, взе раницата и се върна в хола. На пода, на колене приведена ридаеше Цвети, в ръката си стискаше гърлото на счупена бутилка. Погледна към доктора. „Хм, добре го е подредила!” си помисли със задоволство. Над лявото око косата беше на влажни кичури и от тях бавно се стичаше кръв. „И това му е малко” се стрелна през ума й докато му поставяше инжекцията. Внимателно се доближи до момичето, измъкна от ръката й нащърбеното стъкло, погали я и нежно я попита:

     − Той нарани ли те?

Цвети поклати отрицателно глава и прошепна:

    − Гледаше ме… с толкова злоба…с толкова силно желание да ме убие… аз не издържах…твърде много зло…- и раменете и се разтърсиха. Боряна я прегърна и започна да я люлее нежно напред назад:

    − Шшшшт, всичко свърши…всичко свърши…Хайде, трябва да се облечеш и да се качиш горе, за да повикаш баща си. Герой си ти, малко цветенце, моят герой, моята гордост. Я ме погледни – и повдигна брадичката й нагоре – успяхме, разбираш ли, успяхме?!

 Двете се погледнаха и се засмяха нервно.

ГЛАВА 3

Вече цяла вечност пикапът се друсаше през гората. Максим преживяваше всичко отново и отново. Умът му беше зациклил и нито приемаше, нито предаваше.

 Всичко се случи за няколко мига. BMW-то изведнъж застърга и спря. Четирите врати се отвориха едновременно. Четири силни ръце извлякоха Максим от седалката и го хвърлиха на асфалта по лице. Тежък ботуш притисна врата му и тялото му се парализира. Не различаваше нищо в тъмнината. Мъжки глас редеше кратки команди. Усещаха се резки движения придружени с търкане на кожени дрехи и леки сенки от крака по настилката. Гласът нареди: „Този и този!”. Здравите ръце сграбчиха адвоката, изправиха го и го натикаха в някакъв пикап. Вдясно от него имаше шофьор, който вече нервно даваше газ. В следващият миг хвърлиха до него още някого. Вдървеното му тяло посрещна удара, а рязкото тръгване на колата го залепи на облегалката. След миг се чу самодоволния смях на Робин:

    − Успяхме, момчета! Оле! Как сте? – той подуши въздуха – Май някой е ранен. Огледайте се – и даде още газ, ако това въобще беше възможно.

Максим облиза устни – лепнеха от кръв и набити песъчинки. Едната му страна беше ожулена – сякаш му бяха залепили пареща лепенка, която не му позволява да помръдне никое мускулче отляво. Мисълта за усещанията в тялото пробудиха остра болка в лявата ръка. Опипа я с дясната и усети мокра топлина между лакътя и китката. От гърлото му излезе стържещ, непознат глас:

     − Ръката ми кърви.

    − Счупена ли е? – попита Робин докато хвърляше бързи погледи в огледалата.

    − Мисля, че не.

    − Това е добре. Не я движи. Не можем да спрем още. Кажи ми, ако кърви много.

Сърцето му бумтеше в ушите и се беше качило в гърлото. Не виждаше нито пътя, нито спътниците си, нито лампичките по таблото. Само различни сцени от бягството оживяваха и отново преживяваше ту движението на сенките, ту оглушителния трясък на вратите, ту стоновете на повалените мъже, ту страха. Разумът му казваше да престане, но някъде дълбоко той знаеше, че тази игра го държи нащрек и му пречи да изпадне в истерия. Навън започна да просветлява. От силното друсане болката в ръката ставаше нетърпима. През стиснати зъби попита:

    − Тук въобще има ли път или сме на Париж-Дакар?

    − Ей, спасителю, вече мислех, че си предал Богу дух. Не ти ли хареса приключението,а? Малцина са имали тази чест -  и той се засмя тихо.

    − Ти май наистина се забавляваш,а? – заядливо забеляза адвоката.

    − Благодарен съм за всеки миг живот и му се наслаждавам, защото не зная дали ще доживея до следващия. Жив съм само когато кръвта ми кипи. – и той се провикна през отворения прозорец – ОБИЧАМ ЖИВОТА!

Пикапа скоро навлезе в рядка горичка и спря. Робин скочи, разпери ръце и вдиша страстно. Горан се изниза от колата, а след него Максим. Робин застана с присвити очи срещу него и протегна ръка:

    − Твоята част от сделката!

Максим се огледа:

    − Тук ли ще ни оставиш? По-добре да ги беше оставил да ни убият?

Робин се засмя:

    − Успокой се! Всичко свърши! Ей там е реката. Ще вървите по течението и ще стигнете до една пещера. Там може да отдъхнете, да хапнете, дори да запалите огън, а после пак по реката и ще стигнете до селото. Там ще се видим … съвсем скоро. Хайде, дай заповедта, че Фльор вече е изгризала ноктите си.

Максим разтвори сакото си и с очи посочи вътрешният си джоб. Ранената ръка не беше чак толкова зле, но не можеше да я мръдне.

    − Защо не ни закара до селото?

 Робин извади добре покрит с фолио плик, погледна  с изненада адвоката и зачете. Остана доволен. Плесна по гърба раненият и се качи в пикапа.

    − Защото имаш грехове за изкупуване, приятел! Така ще може да започнем на чисто!

 Горан скочи и хвана вратата преди Робин да успее да я затвори:

    − Ще ни трябват някои неща – нож, шише, запалка…

Робин поклати със задоволство глава:

    − Харесваш ми! Не губиш контрол. Вземи каквото искаш от каросерията.

Горан отвори капака, огледа се и извади мачете, манерка и едно парче брезент. От дъното на каросерията го гледаха очите на немска овчарка, която барабанеше леко с опашка. Горан й се усмихна и плесна няколко пъти в коляното си. Кучето скочи на земята, изплези език и зачака милувка или заповед.

Робин се намръщи на кучето, но то се правеше, че не вижда. Двигателя изръмжа, пикапа потегли напред, а след него останаха само думите на шофьора:

    − Казва се Тара.

Горан я потупа по врата и тръгна към реката. Обърна се към Максим. Той стоеше, очите му бяха оцъклени и изглеждаше сякаш всеки миг ще се строполи на заемята. Горан го доближи и го поведе напред:

    − Вземи се в ръце. Трябва бързо да стигнем до реката, за да промием раната. После ще си починем.

Максим не се съпротиви и тръгна. Спътникът му от време на време откъсваше по някоя тревичка и я слагаше в манерката. Слънцето изплува зад хълмовете, а скоро се чу ромоленето на река. С последни сили се дотътриха до пещерата. Тя по-скоро приличаше на подслон. Беше плитка, а в центъра й имаше огнище.Горан събра малко вейки, напълни манерката с вода, закачи я над огнището и запали огъня. Максим се беше облегнал на стената и гледаше в една точка. Горан го побутна:

    − Хайде, ела да слезем до водата, за да почистим раната.

Разбра, че спътникът му се колебае да му се довери и отиде напред. Разкъса брезента на ивици, скъса част от долната част на тениската си и я изплакна в реката. Максим беше седнал до него. Раната не беше дълбока. Бързо и не много сръчно Горан я превърза, прекара ивица брезент през врата и ръката на „пациента”. Огледа работата и остана доволен. Помогна му да се настани в пещерата, а той излезе на оглед. Тара го следваше неотлъчно.

  Максим се опита да заспи, но неуспешно. Аналитичният му ум работеше трескаво. Той имаше само минало – света, който обичаше го беше отхвърлил без право на завръщане, сигурността на дома му беше безвъзвратно изгубена, парите, които беше заделил – също, амбициите, кариерата, мечтите…всичко беше отишло по дяволите. Пълен провал. Беше изпаднал на нивото на хората, които ненавиждаше. Представи си новините: „Максим Младенов млад адвокат с обещаваща кариера ненадейно стана член на терористична групировка…” Не можеше да го преглътне. Само за един миг целият му живот се беше срутил. Всички усилия, изпити, дела, отказване от личен живот и приятели…Всичко се оказа напразно. Беше повярвал в една красива илюзия, че може да влезе в голямата игра – с големите играчи и с големите пари. Но той не знаеше, че печелившите бяха направили първо големи залози. Печелиш само, ако рискуваш. Няма как да грабнеш наградата, ако стоиш отстрани и наблюдаваш състезанието. Не му достигаше кураж да застане в центъра на светлините и да заяви:”ИСКАМ НАГРАДАТА!” Задоволяваше се със служебни, обречени дела. Събираше трохите под масата и си въобразяваше, че е по-велик от кучетата, които под същата маса се караха за кокал. С една голяма гума Съдбата изтри живота му. А сега накъде? Умът му, този неуморим калкулатор започна да пресмята вероятностите.

 Горан се приближи до огъня и свали манерката. Седна до  Максим и му подаде сушени гъби.

    − Гъби? От къде се взеха?

    − От една катерича хралупа.

    − Познаваш ли ги?

    − Не, но катериците не ядат отровни гъби, нали?

Русият мъж задъвка и подаде едно парче на тъмнокосия. Максим поклати отрицателно глава, а Горан повдигна рамене и предложи манерката. Максим недоверчиво я погледна:

    − Това пък какво е?

    − Чай от някои билки, които ще ти помогнат да се успокоиш и ще запазят раната от инфекции – той протегна по-настоятелно ръка, но Максим отказа.

Горан се ядоса и очите му отново замятаха мълнии. Преглътна още несдъвканата гъба и заяви:

    − Виж, зная, че ме мразиш. Може би ме обвиняваш за случилото се, но това замъглява разсъдъка ти. Погледни на нещата така – ти си адвокат, аз – престъпник; ти служиш на властта, а аз я презирам; твоята библия е закона, а моята – сърцето ми…Разбираш ли? Ние сме Ин и Ян. Ти си черното, а аз бялото. Когато бяхме в твои води аз ти се доверих – бях пасивният, а ти – активният. Сега сме тук – в мои води. Довери ми се. Влез си в ролята на пасивния и ме остави да те водя. А сега пий!

Максим отпи и се облегна назад. Чаят беше приятен с леко горчив вкус. Топлината се разля по тялото му и наистина след още няколко глътки сърцето му се успокои, мислите му се укротиха и дрямката се приближи. Огънят догаряше, а мъжете се унасяха блажено когато Тара се разлая, наостри уши и с големи скокове затича към горичката.

***

            Пътуваха в някаква дрошка. Отпред двама мъже, а отзад – Боряна и Цвети. Колата дрънчеше оглушително. Боряна си мислеше, че в горската тишина шума отеква на километри. Имаха 24 часа, ако всичко вървеше по план, преди да започнат да ги търсят. Навън беше непрогледна тъмнина. Само подскачащите светлини на фаровете осветяваха частичка от черния път.

    − Няма ли да ни проследят по дирите от колата? – попита Боряна, а гласът й трепереше нервно.

Мъжът зад волана погледна в огледалото, за да види лицето й:

    − Не се тревожете, докторке! Това е пътя, по който патрулират Месовина. Защо не изпиете по някое хапченце за отпускане? Май много ви се събра и на двечките?

Боряна погледна към Цвети, която съсредоточено си гризеше ноктите и отговори:

       − Къде се е чуло и видяло заек да пие успокоително докато вълкът е по петите му? Мозъкът  надушва опасност и държи всички органи в готовност или за бягство или за битка. Когато опасността отмине, пак той ще се погрижи да ги приспи, за да възстановят силите си.

Тя порови в раницата си, извади две спринцовки, побутна Цвети и тикна едната в ръката й:

    − Използвай я, ако нещо се обърка. Забивай където успееш. Парализата започва след няколко секунди. Разбра ли?

Цвети беше вперила поглед в спринцовката и се подрусваше в такт с колата.

    − Докторке, когато пристигнем няма да има време да се обясняваме. Искате ли сега да Ви разкажа плана? – и мъжът пак потърси очите й в огледалото. Даваше си сметка под какво напрежение са двете жени, но тя все пак беше лекар – сигурно умее да запази самообладание в критични ситуации. „Дано да е така, – помисли си – иначе всички сме загубени.”

    − Давай!

    − Пристигаме. Спирам колата. Вие слизате. Посочвам ви пътечката и продължавам. За по-сигурно трябва да вървите без да спирате докато пътеката свърши. Тогава се огледайте и продължете натам, накъдето видите скален отломък близо до голям дъб. Спазвайте същата посока, след около 40 минути ще стигнете до следващият камък. Вървете само направо между дърветата. Ако сте се отклонили, се върнете назад до първия камък и следвайте правилната посока. До втория камък се огледайте внимателно – ще откриете три кедъра израснали в триъгълник. Продължете в тая посока и скоро ще стигнете до малка пещера. Не се страхувайте. Ние я използваме постоянно и няма животни. Починете си там, но най късно в 13:00 трябва да тръгнете по течението на реката. С кратки почивки на всеки час може да стигнете в селото преди да падне нощта. Разбрахте ли?

    − Да! – отговори Боряна – Слизаме, вървим по пътечката докато свърши, намираме скален отломък до дъб и продължаваме по линията пътека – камък. Стигаме до втори камък и намираме триъгълника от кедри, следва пещерата и после по течението на реката намираме селото.

 Мъжът се усмихна в огледалото:

    − Точно така! В краката ви има две ранички. Видяхте ли ги?...Да, точно тези. За вас са. В тях има вода, която ще ви стигне по пътя, а после ще си налеете от реката. Ха-ха! Не се учудвайте – водата е прекрасна. Веднъж вкусиш ли от нея свежестта й те преследва цял живот…Така. Има и малко храна – сухари и сушени плодове, а също и по един дъждобран. Не се гипсирайте – приемете похода като екскурзия.

    − А има ли диви животни?

    − Тези, които ловуват и може да са заплаха за вас, през деня спят. Хиляди хора са минали по този път и нито един не се е изгубил или оплакал от зверчета. Не се тревожете за това… Когато пристигнете в пещерата погледнете колко е часа. След седмица в същият час ще пратим вест в пещерата. Някой трябва да я приеме. Приятелите ни в селото ще се погрижат за това, Вие само ги уведомете.

  Небето леко изсветляваше. Силуетите на дърветата изглеждаха като злокобни великани в тунел на влакче на ужасите. Вглъбяването в предстоящите събития откъснаха Боряна от миналите преживявания. Провери дали маратонките й са добре завързани. Пристегна ремъците на раницата си и натъпка в нея нещата от малката раничка. Направи същото и с багажа на Цвети. Момичето вдигна очи и леко се усмихна. Боряна грейна:

    − По-добре ли си, миличка?

    − Да – отговори девойката и се сгуши в приятелката си. – Напрежението се поразреди и вече мога да мисля.

            Трябваше вече да са близо. Цвети подскачаше насам натам. Навеждаше се ту за да помирише някое цветче, ту за да откъсне гъбка. В този миг можеше да спечели кастинг за лице на щастието. Боряна пък беше на предела и на физическите си сили и на нервното напрежение. Очите й бяха широко отворени и тя се извръщаше рязко при всеки шум или движение наоколо. Просна се на земята и изстена:

    − Не издържам вече!

Цвети седна до нея и погали косата й:

    − Почини си, мила. Не е ли прекрасно?

С недоумение лекарката простена:

    − Кое?

    − Нима не го долавяш?...Доообре, ще ти помогна. Отпусни се и си поеми дълбоко въздух…Не, не така! През носа. Напълни с въздух първо корема…точно така…сега долната част на белият дроб…сега нагоре…повдигни ключиците си, за да има въздух и в най-горната част на дроба. Сега издишай бавно…Хайде пак, но този път вдишай и ароматите от въздуха…На какво ти мирише?

Боряна без да отваря очи отвърна неуверено:

    − На зелена трева?!

    − Само толкова ли? О, разочароваш ме. Хайде пак заедно.

След няколко вдишвания младата жена каза възторжено:

    − Господи, та тук се носи цял букет от аромати – на сено, на зелена трева, на мащерка, на риган и кантарион! Прекрасно е!

    − А сега се съсредоточи върху шумовете. Не се страхувай…Чуваш ли как се карат птичките?...А чукането на кълвача?...Една катеричка скача по клоните, а те поскърцват едва едва…Под един храст зайче хрупа някакъв корен.

Боряна се засмя:

    − Това вече е прекалено.

Засмя се и Цвети:

    − Извинявай, забравям, че сетивата ми са малко по-чувствителни отколкото на другите. По-добре ли си?

    − Мисля, че да. Ще се опитам да овладея страха си.

    − От какво се страхуваш?

    − От диви зверове. Никога не съм била така сред дивата природа.

Момичето я прегърна през раменете:

    − Не се тревожи. Животните ни отбягват. Защо да влизат в излишни схватки?! А това, че са враждебни към човека не е вярно. Филмите и книгите ни го втълпяват, за да се страхуваме и да си стоим в градовете.

  Продължиха напред. Боряна с нетърпение очакваше да зърне пещерата. Там щеше да получи поне малко сигурност и защита. Вървяха между редки дървета, слънцето правеше шарки по мекия килим, а под краката им от време на време проскърцваха изсъхнали клонки. Изведнъж злобно залая куче. Боряна го мярна с ококорените си от ужас очи – голямо, космато, с оголени зъби. Приближаваше се към тях с огромни скокове. Сърцето й биеше лудо. Тя се скри зад едно дърво и прилепи гръб в ствола му. Изрови спринцовката от раницата си и зачака притаила дъх. Умът й трескаво пресмяташе от коя страна ще я връхлети звяра. Тялото й беше стегнато в готовност. Но нищо не се случваше.

  Цвети забеляза кучето и един мъж, който се опитваше да го догони. Застана на място и разпери надолу ръце. Кучето забави ход, завъртя се около нея, подуши ръцете й и размаха опашка. До нея дотича привлекателен рус мъж. Погледа му беше разтревожен:

    − Сама ли си?

    − Не. Приятелката ми се страхува от животни.

Момичето се огледа наоколо. Мъжът продължи напред предпазливо. Боряна изскочи зад прикритието си и се опита да го нападне. За щастие не успя да забие иглата в тялото му. Той изви ръцете й зад гърба и я натисна, за да падне на колене. Цвети изтича при двамата, плесна ръцете му, за да освободи хватката, коленичи, прегърна приятелката си и прошепна в ухото й:

    − Всичко е наред.

Когато се убеди, че Боряна вече не се съпротивлява й помогна да се изправи. Лекарката попита мъжа с недоверие:

    − Кой си ти?

    − И аз искам да знам кои сте вие. Ако съдя по облеклото и раниците, не сте тръгнали просто на разходка.

След кратко колебание Цвети отвърна:

    − Отиваме в селото.

    − Кое село?

Цвети и Боряна се спогледаха и вдигнаха рамене. Мъжът сбърчи чело:

    − И ние с приятеля ми отиваме в селото, но май пропуснаха да ни кажат как се казва.

Цвети се довери на интуицията си и реши да бъде откровена:

    − Ние…ъъъ…може да ни преследват. Трябва да стигнем до пещерата, а после до селото, за да се скрием там.

Мъжът видимо се успокои:

     − Е, значи сме от един отбор – и ние очакваме преследвачи. А пещерата е ей там, зад онази скала. Добре дошли!

            Вървяха вече около два часа. Чаят и сушените плодове им бяха възстановили силите и самообладанието. Горан и Цвети вървяха напред и разговаряха оживено. По-назад вървяха Боряна и Максим. Тя се беше погрижила за раната на ръката и ожуленото му лице, но дистанцията между тях беше осезаема. И двамата се бяха затворили в защитените си лични пространства и не желаеха да ги споделят с друг. Дори не предполагаха колко сходни са проблемите им – изгубени мечти за кариера, мирогледи срутени с трясък, неясно бъдеще… Единствената им цел беше оцеляването. Но какъв е смисълът за оцелееш, когато светът, който познаваш е затворен вече за теб? Можеш да надникнеш през оградата и да видиш как колегите ти продължават да се борят за повече авторитет, повече власт и пари. Как родителите ти се въртят в сивото си ежедневие и мислят, че си щастлив някъде там. Как съседите ти се чудят къде си и съчиняват разни абсурдни истории. Въртележката се върти, а ти гледаш отстрани и си казваш: „Боже, това ли е смисълът на човешкият живот?”. Една част от теб иска да се върне там. Там в сигурността и еднообразното ежедневие на кошарата. Иска да се върне, защото алтернативата е да преосмислиш ценностите си. Да се отречеш от „истини”, които са ти втълпени от пеленачеството ти и са станали част от костите и мускулите ти. Трябва да ги изрежеш и изгориш, а това е болезнено. По-удобно е да се върнеш обратно, но вратата е заключена за теб, защото си нарушил най-важният закон. Подчинението е главният закон в кошарата. Дори когато те водят на заколение трябва да се подчиниш, защото с твоят живот се подхранва ненаситната паст на системата. А системата осигурява на овчиците една измамна сигурност – да се нахранят,… ако работят; да имат дом,…ако го ипотекират; да получат приключения, …в предавания по телевизията; да забогатеят,…ако ампутират съвестта си. От всеки ъгъл – в учебниците, в рекламите, в песните се възхвалява подчинението. То е крайъгълният камък, върху който е построена системата. Но можеш да го видиш, само ако излезеш отвън. Вътре виждаш само фрагменти и не успяваш да наредиш пъзела. И ако все пак го зърнеш или някой ти го покаже, просто се изсмиваш:”Глупости!” и продължаваш по старому. Защо ти е да си разваляш спокойствието?! Защо сам да си причиняваш болка?! Защо сам да принуждаваш „приятелите” си да странят от теб?!...

   Но когато вече си взел решение и си изритан от кошарата няма какво толкова да му мислиш. Трябва ти време, за да „преболедуваш” гордостта и фалшивото си самоуважение. Полека-лека старите „програми” изчезват и под тях откриваш стъпкана истинската си същност. Бавно и мъчително е това преболедуване. Очакваш смърт и агония. Но същността ти се пробужда от летаргията, разцъфва  и ти все повече и повече се удивляваш. Започваш да се обичаш. Започваш да виждаш един друг свят и да го украсяваш с шарки по твой вкус…

            Но за адвоката и лекарката сега започваше фазата на преболедуването. Бяха необщителни, унили и безнадеждни.

   Спряха да отдъхнат за кратко и поеха отново. Цвети беше като навита пружинка. Вдиша с пълни гърди и се обърна към Горан:

    − Значи това е вкусът на свободата, а?

Той се засмя и също си пое дъх:

    − Така изглежда.

    − Много бях чувала за България от по-старите в Месовина. Все я възхваляваха, а то – поляни като нашите, птички като нашите, реки като нашите…Какво й е различното?

    − А защо си мислеше, че трябва да е различно?

    − Как защо? Отсам границата беше Македония, а оттатък – България!

Горан се засмя:

    − Ако вземеш една карта и нарисуваш една черта през нея какво ще стане?

    − Нищо!

    − Разбираш ли? Границата съществува само в главата ти. Реката не я признава. Тя извира в една държава, минава през втора, трета и накрая се влива в морето. Едната държава казва: „Тя е моя!” – ами дръж си я в границите тогава! Защо я пускаш да отиде оттатък?!

    − Какво тогава прави държавите различни една от друга?

    − Законите и правилата.

    − Така ли? – изненадано се спря момичето. Страните й бяха загорели от слънцето, косите й бяха разбъркани и дрехите прашни, но очите й искряха. – Как тогава става така, че Месовина, която се намира в Македония е лагер и за македонци и за българи?

    − Ох, малката ти главичка не може да разбере тези неща. Защо не гониш пеперудки и не си късаш цветенца, а?

    − На малко момиченце ли ти приличам? – нацупи устни Цвети, но след миг се засмя и каза – Тогава трябва да ме носиш.

И преди Горан да разбере какво се случва, тя се метна на гърба му, опаса врата му с ръце и вдигна крака във въздуха. Той хвана ръцете й, завъртя я и леко се наклони, за да я сложи да стъпи на земята. Погледна я дяволито, каза бързо:”До реката!” и затича. Момичето изпищя от възторг и го подгони.

 Освежиха се на реката и продължиха. Девойката продължи да мрънка:

    − Хайде, разказвай ми, моля те! Аз разбирам, че има нещо гнило, но не мога да го видя.

Мъжът мълчеше.

    − Хайде,де! В замяна ще те науча и аз на нещо.

    − Че на какво пък можеш да ме научиш ти? – засмя се мъжът.

Момичето се почеса по главата:

    − Мога да правя чудесна супа…да плета венци…да рисувам, а понякога…чета мисли.

    − Какво каза? – мъжът се закова на място.

Момичето се усмихна самодоволно и продължи напред.

    − Добре ме чу. Но първо за държавното управление.

    − Няма да се откажеш, нали?

Момичето се засмя и поклати отрицателно глава. Горан въздъхна и се огледа. Мястото беше подходящо за кратък отдих. Четиримата бегълци се настаниха облегнати на ствола на величествен дъб. От ръка на ръка се подадоха сухари, а Горан заговори:

    − Виж, малката, това което ще ти кажа си е мое мнение. Не искам да обърквам малката ти главичка. Ти ще решиш дали да ми вярваш или не. Имало една шепа хора, които най-много от всичко искали да станат богати. Но не просто богати, а по-богати от другите хора. За да стане това е трябвало една част от парите на другите да се отнеме и да се присвои от тях. Събрали се и направили план – започват да печатат банкноти без покритие и да ги дават под формата на кредити. Създали се проспериращи фирми, работниците получавали големи заплати, теглили заеми, купували коли и къщи, икономиката процъфтявала и хоп! – нашите умници спрели кръговрата на парите. Фирмите фалирали, хората останали без работа, банките им взели колите и къщите… Умниците забогатели много, а останалите хора обеднели. Но играта продължила, защото пред богаташите се открило ново предизвикателство – властта. Искали да вържат конци на всяка част от „обществото”, за да могат да го водят на където си пожелаят. И така задкулисно дърпат конците на образованието, на здравеопазването, на религията, на горивата, на храната, на водата … и на всяко нещо, което ти дойде на ум.

 Горан погледна към Цвети. Тя го гледаше с широко отворени очи и попиваше всяка негова дума. Боряна беше навела глава, а Максим се намести неспокойно.

     − Обаче имало едно нещо, което разваляло удоволствието им – винаги се намирал някой народ, който не се подчинявал, защото прозирал истината и искал да я огласи. Тогава умниците решили, че най-лесно ще бъде да обединят всички държави в една. Едва ли си чувала за Новият Световен Ред и световното правителство. Много хора смятат, че това са врели некипели, но в действителност това правителство управлява от 2008 година. Та значи това правителство казва на нашето и вашето правителства какво да правят.

    − Защо тогава има граници?

    − Много просто – за да насаждат разделение и вражда между хората. Само едно нещо може да осуети плановете им – всички да се обединим против тях. Докато има дрязги между държавите, между религиите и расите това не може да се случи. А с малките групички се справят лесно – обявяват ги за терористи и ги избиват…Хайде да тръгваме. Не остана много.

ГЛАВА 4

            Беше обичайно българско село – сгушено между два хълма, с една главна улица, повечето къщи бяха изоставени и порутени, между тях гордо крачеха гъски, кокошки и пуйки, някъде изрева магаре… Необичайното беше, че ги посрещна едно бягащо към тях момиченце с къса рокличка и къса косичка. Без да спира то викаше:” Мамо, мамо, дойдоха!”. Запъхтяно спря пред тях и ги огледа любопитно. Хвана Максим за ръка, дръпна го надолу, а то се надигна на пръсти:

    − Ти ли си спасителя?

Той занемя от изумление и се огледа за подкрепление. Цвети хвана другата ръка на детето, приклекна до него и започна да му говори нещо гальовно. Появи се и Фльор. В усмивката й беше събрано щастието на целия свят. Зад нея на пътя стояха старец и старица – вероятно брат и сестра, защото си приличаха много.

Настаниха момичетата в една от къщите, а мъжете в постройка в същия двор.

Официалното запознанство стана на вечеря. Всички жители на селото – петима мъже и осем жени, заедно с новодошлите се събраха у бай Манол и баба Димка. Стопанина благослови хляба, разчупи го и даде на всеки по един комат. Малката  Дебора започна лакомо да яде, а старецът вдигна чаша за наздравица:

    − А добре сте дошли! Дано дявола да ви забрави, а Бог да ви подкрепи! – чукна се с всички и отпи. Горан обърна чашата на екс и я поднесе към възрастният мъж. Бай Манол се засмя:

    − А така, синко! Още като те видях разбрах, че си огън момче! – напълни му чашата и се чукнаха отново – Ей такива хора ни трябват – кога работи – работи, а кога пие – пие. Във всичко дето прави да гори. Какъв ти е занаята, синко?

    − Лодкар съм, бай Маноле.

    − Бреееей, браво, бе! И тъй сега като ни гледаш тука, можеш ли да ни направиш една лодка.

Горан се засмя:

    − Мога ами, що да не мога. Ама…не познавам реката – да няма някъде водопади и бързеи и да се претрепите.

    − Ти за това грижа не бери. Ей, дядо то Манол от дете я гази тая река, познава я като дланите си. Ти само лодката да измайсториш.

Боряна се окашля и плахо попита:

     − Ние тук ли ще живеем?

     − Аааа, ти трябва да си докторицата, нали? Не се бой, момичето ми! Всеки живее там където го влече сърцето му. Но за да разбереш какво ти казва, трябва първо да го утешиш, да прогониш от него страха и омразата. А за това трябва време. Когато е готово да тръгне, то само ще ти каже и даже няма да ти дава мира. Ето, моето е вързано за бабичката ми и не мърда от тука – старецът се засмя и прегърна баба Димка.

Цвети зяпна от изненада:

    − Ама вие не сте ли брат и сестра?

Старците се спогледаха заговорнически и се засмяха, а старицата отговори:

    − Мъничка си ми още, дъще. Не ги разбираш тия работи. Само едно ще ти кажа: моли се, бабе, та Бог да ти даде такъв мъж, че след 20 – 30 години той да заприлича на тебе и ти на него.

  Вратата се отвори и в стаята влезе Робин. Старците го приветстваха доволни, а той им стисна ръцете. Всяка баба потупа и се спря да й каже по дума. Всички се посбутаха, за да отворят място. Някой донесе стол и гостенинът седна до Фльор, целуна я нежно, а в скута му се настани Дебора. След вечерята жените разтребиха масата, а една от бабите отведе момиченцето в леглото. Когато всички насядаха отново Робин се обърна към бегълците. Измери с поглед всеки един от тях. Горан го гледаше открито в очите, до него Цвети беше подпряла брадичка на ръцете си и чакаше с интерес, Боряна увиваше около пръста си кичур коса, а очите й издаваха, че е някъде далеч, Максим бе погълнат от траекторията на една муха пъплеща по масата, а Фльор помръдваше неспокойно на стола си. Робин се окашля, за да привлече внимание и заговори с кадифен глас:

     − Виждам, че всички сте изтощени, но разясненията, които се каня да направя не търпят отлагане. Намирате се в една от базите на т.нар. от медии и управляващи терористична групировка. Пътят обратно към системата е отрязан за всеки един от нас. Не че някой ще ви спре, ако решите да се върнете. Просто това е равносилно на смърт. За да ви спестя самосъжалението искам да сте наясно, че сте попаднали в тази ситуация единствено заради избора, който всеки лично е направил. Горан е решил да сложи край на униженията като е взел, това което честно е заработил. Максим е решил да сложи край на несправедливостите и да спаси един невинен обречен на смърт. Цвета е застанала очи в очи с палача си. Боряна рискува живота си в името на свободата. Фльор избяга от робовладелците си, за да живее прост живот с дъщеря си. Малцина имат смелост да последват сърцето си. Вие го направихте. Заслужихте уважението на общността. Но помнете, че всеки който е един от нас се е отказал от нещо важно, в името на по-велика цел и аз изисквам вашето уважение към всеки член.

  Пред вас стои един много прост въпрос: Сега накъде? И още по-прост отговор: Или съдействаш или се оттегляш.

Борим се с установената система във всяка сфера, за която може да се сетите.  Организацията ни се състои от много независими едно от друго звена с постоянна връзка и координация на действията. Не е нужно да бъдете войници – имаме такива в изобилие. Сега се нуждаем от специалисти в различни области. Това, което ви предлагам е работа по принципа на мозъчният тръст: Има проблем. Има и група от хора с интереси в различни области. Екипът се затваря в една стая и излиза тогава, когато е намерил задоволително решение на проблема. Няколко екипа излизат с предложения, които се обсъждат и мнозинството решава как ще се действа.

  Който не желае да участва в това, може да се оттегли в едно от родовите ни общности сред природата. Те са изолирани от цивилизацията, напълно самостоятелни селища, които са дом за децата ни и които доставят храна за организацията.

  Престоят ви тук ще ви осигури време и спокойствие, за да може всеки да направи избора си. Базата, като всяка друга наша база се охранява, така, че спете и живейте спокойно.

За въпроси може да се обръщате към нашите домакини – и Робин потупа седящият до него старец.

 Горан изправи гръб и заяви:

     − Аз нямам нужда от време за размисъл. Готов съм да тръгна с теб още тази вечер.

Робин се засмя топло:

    − Приветствам решителността ти, приятелю, но има правила. Оставате тук две седмици.

    − Защо?

   Цвети оживено отговори:

    − Защото трябва да ни направят психопортрети, за да видят за коя от групите сме най-подходящи. Права ли съм? – погледна тя самодоволно към Робин, а той се смръщи:

    − Ей, малката, бъди така добра да не казваш на всеослушание всичко, което улавяш с антенката си! – и се обърна към Горан – Да речем, че трябва всеки да плати за гостоприемството на стопаните. Има много работа в селото, която иска силни ръце и млади очи. Приемете тези дни като дар преди да се впуснете във вихъра.

 Робин стана и всички се надигнаха от масата. Сбогуваха се с него и всеки се отправи към жадуваното уединение на съня.

Едва се беше пропукало утрото, когато два петела се надпяваха с прегракнали гласове. Ухание на топли мекички накара Цвети да се надигне от леглото. Баба Неда се усмихваше от прозореца с беззъбата си уста, остави подноса на перваза и се изкиска:

    − Муржо много ги обича. Ако ги оставиш тук ще останеш без закуска – смигна й и се отдалечи.

Момичето скочи от леглото и повдигна ленената кърпа, с която бе завит подноса и облиза устни – чаша топло мляко, няколко мекички, бучка сиренце и чашка с мед – просто царска закуска. Погледна навън, а там вече кипеше живот – старицата хвърляше зърно на кокошките и ги гълчеше, дядо Митю водеше магарето с връв, а то пристъпваше лениво, Максим  със здравата си ръка носеше кофа вода от кладенеца, а Горан цепеше дърва в съседния двор. До него се повърташе бай Манол:

      − Много са ви заспали момите, бре!

Горан избърса чело с опакото на ръката си и се засмя:

    − Те не са наши, бай Маноле.

    − Че кой е казал, че са ваши? Аз казах за градските моми, синко. Де го боцкаш, а той де се чеши.

Мъжете се спогледаха и се засмяха заедно.

  Когато слънцето залязваше всички бяха уморени – от работа ли, от чистия въздух ли или от сладката студена вода, от която колкото повече пиеш, толкова повече ти се пие – никой не знаеше. Телата им бяха изтощени, а на душите им беше леко, леко и очите им блестяха.

  Следващият ден беше неделя. В селото нямаше църква, нито свещеник, но имаше неизменен ритуал.

 Когато първите лъчи на слънцето се показаха зад хълма, всеки от жителите взел под ръка я малко дървено столче, я одеало, на което да седне, я откачената от стената си иконата се запъти към полянката до реката. Там всички насядаха в кръг, приведоха глави, доближиха длани за молитва и притихнаха, потънали в съкровени мисли. Щом часовникът показа кръгъл час, бай Манол се окашля и зареди молитва:

„От извора на Светлината във ума на Бога

да бликне светлина в ума човешки!”

Всички хорово повториха думите, а старецът продължи:

„От извора на Любовта в сърцето Божие

Любов да бликне към човешките сърца,

Христос да се завърне на Земята!”

Хорът отново припя думите и молителят продължи:

„От центъра, където Божията воля знаят,

цел малките човешки воли нека води!

Учителите тази цел познават и й служат.”

С плахи гласове в повторението се включиха един по един и бегълците. Гласът на молителят ставаше все по- плътен:

„От центъра наричан Род човешки нека

на Любовта и Светлината Промисълът да изпълни

и нека той да запечата портата на злото!”

Младежките гласове в хоровото повторение предадоха въодушевление и живот на думите. С тържествен глас бай Манол завърши:

„И нека Светлина, Любов и Сила

да възстановят Промисъла на Земята!”*

Цвети повтори последните думи заедно с всички и вдигна очи. Тази молитва имаше невероятна сила и явно не само тя я беше доловила. Боряна тайно избърса крайчеца на окото си, а Горан седеше вглъбено.

След кратка пауза баба Дана запя и един по един всички се присъединиха към нея:

„Такъв, какъвто съм, със срам – без всяко извинение

При теб аз грешен в Твоя храм дошъл съм,

Божи Агнец Скъп.

Такъв, какъвто съм –

Борби отвън, отвътре страхове,

Ти покровител ми бъди,

Дошъл съм, Божи Агнец Скъп!

Какъвто съм, но вярвам аз

Във Твойто обещание!

За туй покорно в този час дошъл съм,

Божи Агнец Скъп!”**

Бай Манол разлисти Библията и зачете:

„Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда.

 На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда.

 Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си.

 Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.

 Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива.

 Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми; И аз ще живея за винаги в дома Господен.”***

Уж четеше, а погледът му беше зареян из полето. Златният диск на слънцето бавно изплуваше нагоре и осветяваше тихо помръдващите старчески устни, шептящи молитви. Един по един участниците вдигаха глави и се поздравяваха с усмивки. За повечето от новодошлите този ритуал беше нещо непознато и с изненада откриха, че им харесва. Уникално е усещането да си капка от океана, претопена в целостта на общността.

Бабите се прекръстиха пред иконите и забъбриха за ежедневните грижи. Всеки взе столчето или постелката си и по двама трима се запътиха към домовете си. Днес беше ден за почивка и всеки си имаше планове. Боряна и Максим останаха да се любуват на изгряващият ден, а Цвети шляпаше в плитчините на реката. Бай Манол се появи с две въдици, потупа Максим по гърба и го подкани да се присъедини. Намериха удобно местенце и приготвиха въдиците. Старецът обясняваше разпалено каква риба има в реката и как се лови. После пуснаха кукичките във водата и зачакаха. Чуруликането на птичките и ромоленето на реката запълваха изцяло мислите на младият мъж. Бай Манол го измери с очи и попита:

     − Имаш ли идея как ще продължиш занапред?

Манол помълча, а после замислено отвърна:

−  Вчера си мислех, че това е най-прекрасният ден от живота ми. Всяка моя клетка, всяко от сетивата ми, сърцето в гърдите ми…всичко в мен беше изпълнено с живот. А умората накрая на деня – тялото ми беше изтощено, а на душата ми беше леко, леко… Очите ми като чели за първи път виждаха залеза…Мислите и тревогите ми бяха излетели…Просто бях жив…Така мислех вчера, а днес… мисля, че днес е най-прекрасният ми ден – той се засмя весело. – Луд ли съм? Сигурно е заради природата – тя ме омагьоса.

Бай Манол се засмя и потупа приятеля си по гърба:

     − Така правят и жените с нас – виждаш една крепост – стройна, варосана, с изящни кули и я пожелаваш. Силата кипи в теб – можеш да я превземеш без губене на време, но искаш тя да отвори портите си и сама да те покани. Тогава я превземаш с хитрост – ласкателства и подаръци. Тя отваря врати, ти влизаш в рая и точно когато се наслаждаваш на победата тя, като едно змийче се промъква в сърцето ти. Прави си там гнездо и му става стопанка. Ха! И природата и жената те примамват да ги покориш, за да те направят роб. Но няма по-сладко робство от това.

Той започна леко да навива кордата  и тъкмо когато блесната се беше показала над водата една щука скочи и налапа кукичката. Започна бурна борба между мятащата се във въздуха риба и двамата рибари. С общи усилия, нагазили в реката успяха да я затворят в мрежата при другите рибки. Горди с улова и в добро настроение се отправиха към къщите. С ръце на хълбоците ги посрещна баба Димка. Канеше се да им се кара за нещо, но някакъв тъп, повтарящ се на малки интервали звук осуети намерението й. Лицето й се огрижи. Останалите наизлизаха от другите къщи. Бай Манол  се провикна с мощния си глас:
    − Всички в плевнята при кравата. Имаме 25 минути.

______________________________________________________________

* chudo-sega.com

**Песнопойка на Адвентистите от седмия ден

***Библия, Псалом 23