Погледна към часовника на стената. Беше почти 10. Отдавна не й се беше случвало да си позволи такова разточителство. Но беше събота. Не бързаше за никъде. Ех, защо нямаше кой да й донесе чаша кафе…
    Надигна се от леглото. Машината нямаше как да я разбере. Облече се и отиде до кухнята. Докато си чакаше кафето, набързо попрехвърли задачите за деня, които бе запланувала. Обичайните домашни задължения…
    А и очакваше Миро да се обади. С нетърпение. За да й каже кога се прибира. Очакваше този миг повече от всичко… защото тепърва щяха да си казват толкова неща…
    Взе си чашата с любимата напитка и седна на дивана в дневната. В съзнанието й изплува съня - снощния сън. Премисляше всеки детайл от него, като че отново го сънува.
    Какво ли значеше тази неочаквана среща с бившата й приятелка? Всъщност, от както се познаваше с Миро, никога не се е сещала за раздялата си с Радо. Просто искаше да забрави ужаса от преживяното, предателството му спрямо нея. А и бившата вече, уж истинска приятелка. Ния се замисли неволно върху всичко това, а и върху дребните наглед нещица от живота, които й изиграха лоша шега. Натъжи се. А не искаше. Защото въпреки всичко, тя срещна Миро.
Отначало наистина изпитваше страх от срещите си с него. Не можеше да си помисли, че може би, доверявайки му се, в един момент може да го загуби. Изтръпваше при тази мисъл, а и може би не би си го простила.
    С Миро се запознаха година след раздялата, на купон у нейна колежка. Беше ведър и наглед спокоен човек. Ния не си и представяше, че може да се получи нещо. Но той не пропусна шанса си да я потърси още на другия ден, за да й предложи да се видят на кафе. Едва по-късно Ния разбра от колежката си колко настоятелен е бил, само и само да научи телефонния й номер. Тя беше отказала първата среща – имаше служебен ангажимент, който не биваше да отлага. Но и Миро се оказа достатъчно упорит, за да я потърси отново. Преди да замине в задгранична командировка.
    Тогава и двамата бяха объркани. Ния- просто не вярваше, че всичко това се случва, а Миро - Миро просто бе обсебен от идеята да я има – за себе си. И трудно понесе новината, че трябва да замине за няколко месеца.
    Телефонът иззвъня… Ния трепна, неволна усмивка пробяга по лицето й, защото очакваше този звук. Нетърпеливо взе телефона. Отсреща се чу весел поздрав:

- Здравей, миличка? Как си? Всичко наред ли е при теб?

- Здравей – отвърна Ния. Усети как гласът й потрепери от вълнение - Добре съм, а при теб как е? Кога ще пътуваш обратно? Страшно много ми липсваш! Искам те! Само да знаеш, снощи… сънувах те. – тя усети как очите й се напълниха със сълзи. Едва се сдържаше, а не трябваше да го прави, това само щеше да го разтревожи… А тя не искаше това. – Миро, миличък, чакам те с нетърпение…

- Знам, мило! Другата седмица ще съм си у дома. Взех си билет за сряда вечер, така че… в четвъртък ще съм при теб. Отменям всеки изминал час. Обичам те!
    Ния не беше на себе си. Толкова щастлива не се бе чувствала много отдавна… Не вярваше на ушите си, ала… Не! Разбира се, че не спеше! А и след толкова разговори, той никога не беше изричал тази думичка. Искаше й се да извика силно, но гласът й сякаш се изгуби… Миро й обеща още щом слезе на летището, да й се обади. Затвори.
    Ния не можеше вече да сдържи сълзите си - заплака. Беше щастлива. А и до четвъртък трябваше май да свърши доста неща.
    Отначало времето като че вървеше бързо. Денят й мина неусетно. И свърши доста неща, които просто беше отложила във времето. Имаше повод. Миро. Нейният Миро?! Едва надвечер си даде сметка, че мислите й бяха някъде при него…
Какво ли я чакаше? Дали наистина той беше искрен в отношенията си? –немислимо бе друго за нея! Но въпреки всичко, може би щеше да осъзнае това, едва когато той се върне. А тази мисъл я амбицира.
    Обади се на една приятелка и излязоха на кафе. Ния не беше на себе си, но не смееше да сподели вълнението си. Просто спомена информативно връщането му. След кафето се отбиха до денонощния магазин - трябваше да си вземе някои неща. После вървяха пеша до дома и си говореха за други неща. И въпреки разговора, мисълта й бягаше при Миро. Задаваше си много въпроси, но на тях единствено можеше да отговори, когато види Миро…
    Не й се прибираше – сама между четири стени!
    Неделята мина в отмора. Попрегледа гардероба. Имаше нужда да ангажира вниманието си с нещо различно, но… всеки път се улавяше как мислите й бягаха напосоки, не можеше да се съсредоточи. Имаше и известни притеснения. Нормално, за всяка уважаваща себе си жена. А и сама беше постигнала много в живота си. И знаеше как го постига.
    Миро се обади да я чуе, надвечер. Тя не успя да каже почти нищо… Плачеше без глас. Пусна си негова песен и легна. Но сънят не я спохождаше дълго. Не усети кога е заспала.
    Днес имаше ангажименти, които не търпяха отлагане. Приключи с тях късно след обяд. Очакваха я три дълги, тягостни нощи.
Взе си отпуск. За да се отдаде изцяло на удоволствието от трепетното очакване…
    В сряда вечер беше готова с почти всички запланувани неща по подготовката. Всъщност… Беше забравила в суетата да купи бутилка от любимото му вино. Излезе до магазина, а на връщане реши просто да се разходи. Не й се прибираше у дома. Вече минаваше 8, когато наближи входа на кооперацията. Влезе в апартамента. Едва тогава забеляза, че има пропуснато обаждане. Ядоса се на себе си - как можа?
Поогледа се, за да види какво още е пропуснала. Всичко като че изглеждаше на мястото си. На масата сложи ваза с рози - любимите й цветя.
    Телефонът иззвъня. Беше Миро. Каза й кога ще пристигне и затвори.
    Дълга, безсънна нощ… Още в седем сутринта беше готова, направи си кафе, но…не го изпи. Поръча си такси. Не искаше да закъснява.
    Самолетът кацаше в 8, щеше да иде навреме. Таксито беше на входа. След около 30-на минути тя беше там. Съобщиха, че полетът е по разписание.
    Ния застана до огромното стъкло и зачака… Сърцето й щеше да се пръсне от притеснение. Отдалеч видя маневриращата машина, която се упъти към пистата… Вълнението й премина всякакви граници, а искаше да е спокойна… Заплака…
    Салонът на аерогарата се изпълни с народ - пристигащи, посрещачи… Ния реши да изчака малко, докато се поизтеглят хората. Беше с гръб към залата, когато…някой се спря зад нея…
    Тя се обърна бавно. По лицето й имаше още следи от сълзи. Даже не успя да изрече името му, той сложи пръст върху устните й, а после я притисна до себе си и я целуна…
    Ния не вярваше като че ли… Погали лицето му с трепереща ръка. Да. Това беше нейният Миро! Не сънуваше!

- Е, хайде, тук ли ще стоим?! – с усмивка я погледна той.

- Аз… Не, хайде да тръгваме, сигурно си уморен - гласът й трепереше – ето, отвън ще вземем такси. Да си тръгваме…
    Не след дълго се озоваха пред апартамента й. От притеснение не можа да намери ключовете. Най-сетне. На дъното на чантата… Отключи и го покани. Влязоха. Ния отиде до кухнята за недопитото кафе.
    Мълчаливо го изпиха. Очите на Миро следяха всяко нейно движение. Чувстваше как сърцето му учестява ударите… Колко неща щяха да си кажат – безмълвни.
    Преди да влезе да си вземе душ, трябваше да направи още нещо. Стана и излезе в коридора, докато Ния се суетеше около закуската.
    Миро извади малка изящна кутийка с формата на сърце и я скри в джоба си.
Влезе в хола, Ния още не се е появила.
        - Хм, остави тази кухня за малко, трябва да ти кажа нещо - уж сърдито извика Миро - и без това не съм гладен. Би ли дошла за малко, преди да съм нахълтал в банята?
    Ния се стресна – нещо в нея като че за пореден път се преобърна. Спря за миг и си пое дълбоко въздух.

- Идвам! Само секунда, и съм при теб! Какво… - гласът й трепереше от вълнение, а уж беше в собствения си дом.

- Ела! Трябва да ти… кажа... Всъщност… затвори очи, моля…
    Ния се подчини на желанието му. Тогава Миро извади пръстен с розов камък и богата инкрустация от малката кутийка. Хвана ръцете й и почти без глас изрече:
- Искам да ти подаря сърцето си, любов моя! – като сложи пръстена на ръката й и я целуна. Устните им се сляха в една, изпълнена със наслада целувка.
    И двамата отдавна може би чакаха този миг…
Ния отново не успя да сдържи сълзите си, трепереше от вълнение. Имаше чувство, че сякаш не бе на земята! Сълзи на щастие и изненада от стореното се стичаха по страните й. А Миро просто ги изпиваше жаден!

- Не искам да плачеш! Не казвай нищо… защото мисля, че знам отговора – едва изрече той, не спирайки да я целува.

- Обичам те! – едва успя да промълви тя, и се отпусна на рамото му, нямаше сили вече…
    Стояха така, насред стаята, известно време. Миро й каза с непоправимото си чувство за хумор:

- А сега ще ме пуснеш ли поне за малко, да си взема поне душ?! Банята...

- Върви де, да не съм те вързала! – отвърна тя и усмивка озари разплаканото й лице.
    Миро се упъти към банята. Останала сама, Ния се сети за съня си. В главата й се прокрадна щура идея.
    Тя го изчака да затвори вратата. Не след дълго се чу шума на падащата вода. Тогава се съблече и тихо се промъкна в банята. Имаше късмет, той не я усети. Тогава бавно започна да рисува едно голямо сърце с първото, попаднало й под ръка червило по гърба му. Миро се обърна към нея и я засипа с пяна. Тя се засмя. После телата им се сляха под топлата струя падаща вода… Устните им се докоснаха...
    Този път не чуваха звъна на досадната аларма на телефона… Защото не сънуваха!
    Защото бяха щастливи!