На ъгъла един павилион седи и дреме. Продавачът на средна възраст, коцкар, търси нови клиенти, старите са му до болка омръзнали. Припечелва не много, ала достатъчно. До павилиона е хубавата му двуетажна къща, има две дъщери, едната омъжена, другата- на инвалидна количка. Красиво е момичето, засичала съм го излизане на припек, с дълги кестеняви коси, умен, дълбок поглед, може би около двадесет и пет. Обичам очите на хората, защото те са израз на дълбочина и характер. До павилиона всеки божи ден пие кафе или бира един младеж, слаб, симпатичен, чернокос. Погледът му е устремен към вратата, там, от където излиза Тя. Нона се казва. Самотно сърцето блуждае като немирен вятър, облачно небе, червени страстни устни Къде ли пътуват нейните мисли, какво ли чувства девическото сърце?...
Пейо, собственикът на павилиона, един ден нервно, пушеше пред вратата. Момчето допиваше бутилката бира, а слънцето светеше примамливо, топлейки.
-Ваньо, изпий тази проклета бира, искам да те помоля за нещо някак и ...