Бистра и Цветан напоследък често разговаряха за кандидатстването. В междучасията и когато се засечаха след училище. Тя копнееше да стане актриса, той – лекар. Кандидатстването беше темата, която ги свързваше, иначе не бяха близки приятели – движеха се в различни компании.

Щяха да положат съвсем различни изпити, но това сякаш правеше общуването им още по-интересно. Обменяха идеи, които вероятно щяха да им бъдат полезни.

Цветан принципно се смущаваше от Бистра, която беше красива и отракана, и даже си имаше сериозен приятел, но когато се разговореха, смущението му се стопяваше. Той минаваше за нърд сред съучениците си, какъвто беше ученолюбив, слабичък и с очилца.

Доскоро тя не му обръщаше никакво внимание, намираше го за скучен, но постепенно разбра, че е умно и чувствително момче и го хареса – дотолкова, че да й е приятно да си бъбри с него за кандидатстването. Другите се учудваха, че двамата са си интересни един на друг. Когато ги видеше заедно, Иван, приятелят й, не се нервираше, защото не възприемаше Цветан като конкурент.  

Бистра и Цветан се засякоха една вечер пред дюнерджийницата в центъра на квартала. Седнаха на една пейка и подхванаха темата за кандидатстването. По едно време тя сбърчи замислено вежди и с нервен жест отметна дългите си черни коси назад. След кратко колебание подхвърли:

– Ще ми помогнеш ли да спретна номер на приятеля си?

Цветан се напрегна. Осъзнаваше, че не е здравословно човек да се бъзика с Иван, който беше яко и избухливо момче.

– Какъв номер? – попита плахо той.

– Не се плаши, няма опасност да ядеш бой. Просто се нуждая от помощта ти, защото се заформи проблем.

– Какъв?

– Ами… той не ми обръща голямо внимание напоследък. В смисъл, че ме възприема като някакво завоевание, с което да се хвали пред приятели. Гледа си кефа и изобщо не му дреме какво искам аз. Ето например сега скитосва с мотора насам-натам, а аз тъпея. Аз не обичам моторите, страх ме е от високите скорости.

– Нормално е да имате различия…

– Той гледа на мен като на даденост, разбираш ли. Аз не искам да го контролирам, не съм такава, но просто се опасявам… че не съм особено важна за него. Омъжа ли се за него, може да бера ядове.

– Тогава не се омъжвай за него.

– Виж сега… аз го обичам, но не знам в каква степен, разбираш ли. Не знам и той в каква степен ме обича. Той ми е първото сериозно гадже.

– Поживейте заедно няколко години, пък после…

– Това си мислех и аз, но той иска догодина да сключим брак. Родителите му ме одобряват. Те са доста богати хора, ще ни купят апартамент, кола… сещаш се. Но мен луксът не ме блазни, не съм такава.

– Хубаво.

– Е, няма да настоявам. Ти дори не попита каква услуга искам.

– Извинявай. Слушам те.

Тя сбърчи нос и рече:

– Искам той да си помисли, че съм пострадала. А ти ще ставаш лекар и си наясно с туй-онуй.

Цветан я гледаше стреснато.

– Какъв е смисълът?

– Трябва да видя реакцията му. От нея ще проличат много неща.

– Какво точно да направя?

– Да ми превържеш крака, например.

– Че това е елементарно. Бинт купуваме и готово.

– Трябва нещата да са реалистични. И сериозни.  

– Тоест?

– Превръзка като при счупване.

– Гипсиране?

– Знам ли, но нещо такова ми се върти в главата.

Цветан се замисли, чувстваше се адски неловко.

– Мога да го направя, само трябва да прочета в Интернет за процедурата. Но ти май не осъзнаваш какви затруднения ще си докараш.

– Не ме смятай за глупачка. Доста мислих и ги нагодих нещата. Е, почти. Ще трябва известно време да ходя с патерици. Готова съм да поема това неудобство.

– Ами хората? Ще трябва да се дават обяснения. Не става просто така…

– Родителите ми са разведени, знаеш, виждам ги рядко. Вече не живея при баба, а с приятеля ми, в една гарсониера под наем. Тоест само на баба ще се наложи да обяснявам. Хич не ми се ще да я стресирам жената, защото много я обичам. Ще й кажа, че нараняването е леко, и това е.  

– А училището?  

– Ще продължа да ходя на училище.

– И си готова на такава жертва заради някакво си странно… проучване.

– Искам да разбера дали този човек е за мен. Това не е маловажно, смятам.

– Ами ако те хванат в измама?

– Възможно е, но подобен номер не е престъпление, нали. Пък и искам да пробвам актьорските си способности – усмихна се чаровно тя. – Ще почерпя с пица за услугата. Моля те, съгласи се, моля те, моля те!

Цветан нямаше как да не се съгласи. Бистра беше от хората, на които трудно се отказва.

– Добре. Кога?

– Утре, в гарсониерата. Иван ще е с приятели за риба. Аз не обичам риболова, и смрадта на тиня.

– Добре, ще накупя материали и ще дойда.

– Разходите ще ги покрия, нямай грижи.

Станаха от пейката, прегърнаха се приятелски и се разделиха.

***

Постлаха стар чаршаф на пода и Бистра седна на него, като изпъна голите си крака. Беше по къси дънкови шорти и тясна черна блуза, която подчертаваше заоблените форми на гърдите й.

– Ако ще се отказваш, сега е моментът – рече Цветан. Щеше му се тя да се откаже, защото беше почти сигурен, че ще си докара неприятности заради смахнатата идея на Бистра.

– Не, в никакъв случай. Сега или никога.

– Кой крак?

– Който не ти харесва, него накажи – засмя се тя.

– И двата са хубави – измърмори младежът и моментално се изчерви.

Тя го стрелна с кос поглед и му смигна, при което той едва се сдържа да не сведе смутено глава.

В крайна сметка той се спря на левия. Смяташе, че тя ще е по-стабилна при придвижването, ако стъпва с десния.

– Да ти обясня какво смятам да направя… – подхвана той.

– Хайде по-бързо, че се изнервих.

– Добре. Само до коляното, нали?

– Не, целият крак, догоре.

– Уф. Както кажеш. Ще направя гипсова шина под крайника и после ще я пристегна хубаво с бинт.

– Свободно ще е отпред, значи? Това не е ли малко… несериозно?

– Напротив, съвсем сериозно е. Прилага се при счупвания, когато има подутини. Шината ще може лесно да се сваля. Така че ако се наложи…

– Няма да споря, разчитам изцяло на теб.

– Легни по корем, за да ми е по-удобно.

– За теб съм готова всякакви пози да заема.

– Не се шегувай. Хич не ми е до шеги в момента. Смятам, че постъпваме нередно – тросна се той. И се зарадва от тази своя реакция.

– Извинявай – отвърна с мек глас Бистра и легна по корем.

Цветан покри задната част на крайника с ивици памучен плат, сетне накисна в леген с вода една широка и дълга лента гипсов бинт. Извади лентата от легена и старателно я изстиска. Постави края в средата на бедрото и започна да разстила, като внимателно заглаждаше с длани. Долу при глезена и петата се забави, защото работата беше пипкава. Държеше стъпалото да е добре обгърнато, за да не се протрие кожата.

Бистра гледаше през рамо. Но, естествено, нямаше как да види какво сполетява крака й.

– Ще оставя крака леко сгънат в коляното.

– За да не може стъпалото да опира в земята?

– Да, стъпването ще е невъзможно.

– Не, нека да е прав кракът.

– Бистра, няма да е нормално да можеш да стъпваш. Всички ще се усъмнят…

– Ясно ми е това. Ще го държа леко изнесен напред. Като демонстрация колко тежко е нараняването и колко съм затруднена.

– Господи! Защо си причиняваш това! Вече съжалявам, че се съгласих…

– Важните неща в живота не стават лесно. Сигурна съм, че осъзнаваш това.

Цветан въздъхна тежко и подпря коляното отдолу с възглавничка.  

Когато гипсът започна да изсъхва, Цветан се зае с бинтоването, започвайки от глезена. Използваше плътен, широк бинт.

– Вече можеш да се обърнеш и да седнеш. Ще ми е по-удобно така.

Тя веднага изпълни искането. Малкото, старателно обездвижено стъпало полегна някак непринудено върху гърдите на младежа, който продължаваше да омотава с бинт. Няколко минути по-късно се наложи той да подпре крака върху рамото си, за да може да превърже бедрото.

Бистра седеше и гледаше „наранения“ си крайник. Размърда пръстите, стърчащи от тясното гнездо от втвърдяващ се гипс и мек памук.

Цветан примигваше унило. Донесе патериците и помогна на Бистра да се изправи.

Момичето се подпря и помести „болния“ си крак напред. С крива усмивка на уста каза:

– Страшничко изглежда наистина.

Той заговори стреснато, припряно:

– Нали ти казах! Това е голяма грешка! Изглеждаш ужасно! Като пребита. Точно ти не заслужаваш…

– Какво не заслужавам?

– Какво, какво. Не е редно да си измъчена и страдаща.

– Не се впрягай, знаеш, че нищо ми няма. Здрава съм като бик, само дето имам, към момента, леки проблеми с придвижването.

Тя помести патериците и направи крачка напред.

– Бистра, пообикаляй малко! Искам да се убедя, че си достатъчно стабилна. Остава сега да паднеш и…

– Няма да падна, обещавам.

Тя се поразходи из стаята. Трудно й беше, но уменията й бързо се подобряваха.

Цветан се успокои. Зае се да почисти. Докато сгъваше чаршафа, попита:

– Какво ще кажеш?

– За кое?

– Как си пострадала?

– О, разказът ми е напълно готов. Скарали сме се с теб и ти си ме сритал.

Цветан се нацупи.

– Сериозно питам. Шегата ти е неуместна.

– Ще кажа, че ме е блъснал моторист.

– И къде е този моторист сега?

– Избягал е, естествено. Нека Иван да го търси. – Тя вдигна глава и се разсмя. – Хайде, тръгвай си! И се постарай да си незабележим. Не искам да се разбира, че си идвал тук.

– А ти?

– Аз ще си почина малко, после ще изляза из махалата. Чудя се как ще реагират другите, като ме видят жестоко потрошена. С кеф ще вкарам в действие актьорските си способности.

– Бистра, ти си луда. Плашиш ме понякога.

– Човек трябва да е малко луд, за да си докара… сносен живот.

– Не те разбирам.

– Тръгвай, тръгвай! Остави тежко ранената си приятелка да отдъхне и да събере мислите си.  

***

На следващия ден Цветан мярна Бистра да куцука в един училищен коридор в компанията на своя приятелка. Приближи се, но реши да не я заговаря. Тя беше навела глава и изглеждаше изцяло съсредоточена в придвижването си. Държеше стъпалото на „болния“ крак на почетно разстояние лъснатия до блясък мозаечен под. Тази гледка натъжи младежа, накара го да се чувства виновен.

Вечерта той се престраши да й звънне.

– Здрасти – промърмори тя със странно треперлив глас.

– Как си? – попита той.

Последва дълго мълчание. Чуха се хлипания.

– Бистра, какво е станало? Защо плачеш?

–  Аз съм тъпа, егоистична глупачка. Провалих се. Този номер е ужасна грешка.

– Какво е станало?

– Не ми се говори сега. Просто… сякаш имам буца в гърлото.

– Къде си? Ще дойда да поговорим.

– В апартамента на баба. – Тя му даде адреса и затвори.

***

Цветан се качи на етажа и натисна звънеца. Отвътре се чу гъгниво „Влез, отворено е.“. Той влезе и затвори вратата.

Бистра седеше в стар фотьойл, изпънала гипсирания си крак върху табуретка. Пръстите, стърчащи от превръзката, имаха морави петна.

– Удари ли се? Какво е станало?  

– Не, нищо ми няма.

– Пръстите ти…

– Все ги блъскам някъде, сигурно защото са оголени. Тромава съм като слон.

– Сега ще го махна това чудо. Само ми кажи къде има ножица.

Тя пусна крива усмивка.

– Няма как. След купищата лъжи… ще трябва дълго да се правя на болна.

– Много ли ти е трудно? Как да ти помогна?

– Не ми е чак толкова трудно и нямам нужда от помощта ти. Лошото е, че баба получи хипертонична криза и сега е в болница. Заради мен, тъпачката. Опитах се да я подготвя по телефона, но когато ме видя, тя едва не припадна. Вдигна кръвното и се наложи да извикам линейка. Е, оправя се вече, вероятно след два дена ще я изпишат, но факт, за малко да уморя милата женица. Все пак от цялата работа има нещо положително.

– Какво?

– Скъсах с Иван.

– Какво!

– Той се оказа невероятен пън. Направо не е за вярване!

– Кое?

– Обадих му се и му казах, че съм си счупила крака. Той пристигна веднага. Изглеждаше загрижен и се държеше мило. Казах му, че може да се наложи операция и че дълго време ще съм в гипс. Той взе да се муси. Намекна, че му провалям всички планове. И знаеш ли какво реши, след като говори с родителите си? Щели да ми осигурят болногледачка и да ме оставят на нейните грижи в онази гарсониера. Той щял да се прибере при техните. За да не ме притеснявал! Щял да се върне, когато се възстановя.

– Сериозно си го уплашила.

– Да, постарах се. Казах му, че имам силни болки в кръста и ще е хубаво нощем да ми слага подлога, за да не тътря до тоалетната.

– И той се върза?

– Да. Направо презеленя от ужас.

– А в училище как беше?

– Някои ми обръщат внимание и ми помагат, други ми се подиграват зад гърба. Донякъде е забавно. Онази змия, учителката по химия, ме изпита, не се трогна изобщо от състоянието ми. Но ми писа по-висока оценка, отколкото заслужавах. Май все пак има сърце тази жена.

– Друго?

– Друго, друго… искаш ли да преспим заедно? Вече съм свободна.

– Бистра! – Цветан примигваше стреснато.

– Не ме ли харесваш?

– Харесвам те, но…

– Какво?  

– Аз… толкова съм изненадан.

– Бил ли си някога с момиче?

– Не.

– Не се притеснявай, не е сложно. Когато се успокоиш, всичко си идва на мястото и инстинктивно разбираш какво трябва да правиш. Като за начало може да полежим голи един до друг.

– Ами… Добре.

– Кракът ми отблъскваща гледка ли е?

– Не, просто… малко е плашещо. Въпреки че нищо ти няма.

– Аха. Би ли ми помогнал да се съблека?

– Да, разбира се.

Двамата полежаха прегърнати, после започнаха да се галят. Цветан свърши много бързо първия път, но не се притесни, защото Бистра се държеше мило.

След като постигнаха едновременен оргазъм, Бистра, както беше подпряла гипсирания си крак върху рамото му, рече в изблик на искреност:

– Трябва да ти призная, че номерът беше най-вече за теб. Аз се досещах що за лайно е онзи.