17,30 – 18,30 часа

- Разкажете за фаталния петък…

- 23 август… Наистина, фатален ден. Трябваше да се отбия у дома – имахме важен разговор, баща ми искаше един съвет. Но не можах. Извикаха ни при началника, заповядаха в събота да сме в столицата. Докато обсъждахме задачата, докато разпределяхме кой къде ще е и как ще действаме, докато подготвим специалната екипировка – и то мина пет часа. Нямах време даже да хапна, та един колега донесе някакви банички следобеда. На другия ден трябваше да тръгнем много рано – в 6,00 часа. Затова ни разкараха по домовете със служебна кола. Нареждането беше – да се почива. И то сън. Можеше да се наложи после две денонощия да сме в акция. Затова оставих бележка на жена ми и легнах. Не съм я чул кога се е прибрала. В пет часа звънна будилникът, станах и, тъкмо излизах от входа, дойдоха колегите… „За справка“… - процеди иронично той…

- Някакви скандали да сте имали с родителите?

- За какво? Имоти нямаме – едно лозе гледахме, но се отказахме. Време нямам, а нашите вече не можеха. Апартаментът, в който живеят, е за сестра ми. Така се разбрахме навремето – баща ми даде пари, та си купих моя апартамент, а за нея остави онзи…

- Тя къде живее?

- В апартамента на свекъра си. Но са сами – свекърът й е на село, в града идва два-три пъти в годината. А свекървата й почина отдавна…

- Казахте, че искал съвет. За какво?

Въпросите задавахме аз и Здравчев, сега – вдигайки ръка като ученичка – попита Милчев. Караджов го погледна с недоумение, после се сепна:

- А, за това ли? Нашенски неща, семейни. Битови… За апартамента тук искаше да разбере нещо…Предния ден се видяхме пред управлението. Дадох му един френски парфюм за майка ми – и на тези години тя е поддържана жена, макар и болна. Та тогава му обещах в петък да мина…

Наострих уши и попитах:

- Какво по-конкретно трябваше да разговаряте?

- Гледам сега – пред входа са сложили хаспел, етаж вдигат – Караджов погледна Христосков, оня сви рамене – Откога е това?

- От оня ден – казва Христосков – Проверихме – имат всички документи, мезонет вдигат. Кооперацията е  продала въздуха, архитектите са одобрили, ставате осеметажни…

- Татко за това искаше да пита. Да не е  опасно, да не протече покривът… Беше спорил с Витанов – председателя на домсъвета, не му се щеше да се строи. Колко зор беше навремето, та сега да е чистичко, уредено, градинка имаха там, дето е хаспелът…

- И какво решихте?

Караджов вдига рамене:

- В петък му позвъних, казах, че няма как да дойда, та и следващата седмица не беше сигурна. Той рече, че май ще подпише решението на домсъвета. И сигурно го е подписал, щом строят…

Здравчев ми дава знак:

- Кажете, защо съседите говорят за вас като за Гераците? Какво ги е накарало? Казват, че сте се карали?

- Семейство без кавги няма – мрачно се засмива Караджов – Карахме се последно за едни пари. Майка ми е широка душа, а може и годините да се намесват. Има една приятелка, която все им идва на гости. И винаги си тръгва с някой лев назаем. Скарах му се, че я оставя така да пилее парите – оная никога не ги връща. И тъкмо в средата на август, малко преди… това – преглъща нервно – беше дала 200 лева. Цялата си пенсия! То веднъж, дваж…

- Вие им помагахте? – попита Милчев.

- Не, не искаха. А и нямаше нужда. Баща ми беше военен, голяма пенсия има, оправяха се. Като идвах, понякога им носех някои неща – и месо, и газирани напитки, и плодове. Но само носех. Не съм ги снабдявал или издържал…

После се сеща и вдига глава:

- Гераците, а? Помня тая повест… Ама там за ниви се карат, за имоти… Какво общо?

Поглеждам Здравчев, после Милчев. Вдигат рамене – засега нямат въпроси.

- Първанов, - обръщам се към цивилния колега – отидете в малката спалня и чакайте там. Възможно е да изникнат нови въпроси…

На вратата се звъни. Чувам как Хинов отваря някому, после се показва:

- Семейство Ангелови…

- Да почакат минутка – казвам…

Извеждат Караджов, аз броя до десет и виквам на Хинов:

- Покани ги тук…

Милчев става – чул е гласът на Василев, който го вика. И след малко самият Василев се показва. С жест ми дава да разбера, че има какво да каже, но нека изчакаме Ангелови…

Те влизат в трапезарията. Най-напред забелязвам Ангелова – висока, със здрав кокал жена, нейде над 40-те. Мъжът й е карикатурна добавка – дребен, слаб, с бретонче и тънки мустачки…

- Госпожо Ангелова… Господин Ангелов… - и се представям – Госпожо Ангелова, ще ви помоля да отидете в хола с колегата – соча Здравчев – Имаме някои въпроси, засега неофициално… Ние с мъжа ви ще си поговорим тук…

И двамата не проговарят, после Ангелова казва с боботещ глас:

- Не разбирам защо така ни разпитвате? И посред нощ…

Аз съм самата любезност:

- Ама какъв разпит? Разпитвали са ви вече, ние искаме само да поговорим, да доуточним някои неща… А още не е среднощ, моля ви се… Но се налага сега да поговорим – иначе трябва да ви викаме в столицата, губене на време, притеснения…

Изглежда съм я поубедил, та се врътва на място и тръгва към вратата. Познава апартамента – нали живеят под него, разположението е същото. Здравчев и Христосков я последват. Оставаме ние с Василев и Каменов, който междувременно е дошъл, оставяйки Милчев при Шанков…