21, 30 – 22,30 часа.
Докато шефът ми говори, успявам да нахлузя маратонките, а над дънките метвам една блузка. Черна – удобна хем в нощта, хем не се вижда кога е прана... Така е – голямото бедствие на развода е липсата на жена до пералнята и дъската за гладене...
Грабвам и якето – септември е, обещаха валежи...
Колата вече е долу... Милчев шофира. Познаваме се, затова само си кимаме и си спестяваме подробности от житието-битието.
Навън леко припръсква. Бавен ръмеж, постепенно увеличаващ силата си. Локвички още няма, но водата блести по асфалта. Асфалт... За клуба са положени всички грижи от страна на общината – улиците до него са асфалтирани, хубаво осветени /освен едни стотина метра, в центъра на които е клубът/, на горния кръстопът дори е спряла патрулка. От там засега не ни виждат. Имам някои съображения – не съм убеден в умението на колегите там да мълчат. А не ми трябват излитащи с превишена скорост автомобили, отнасящи далеч свидетели, убийци и съучастници...
Пет минути по-късно, ...