Нощем
Горска импресия
Колата спря. Двигателят изгасна. За миг никой не продума, нито помръдна. В следващия момент отворихме вратите и излязохме навън. Беше тихо, тъмно. Единствената светлина идеше от фаровете и от безбройните звезди, наредени по черното небе. Те като мистични светилници придаваха цвят и живот на мъртвилото. Достатъчни бяха обаче, за да се ориентираме в непрогледното чернило. Виждахме само контурите на дърветата и лицето на отсрещния. Виждахме също и… но не, по-скоро си въобразявахме, че виждаме паметника, защото знаехме, че е там. А всъщност нямаше и помен от него… Малка бе и вероятността да разберем къде се намираме, ако не бяха уширението в пътя и старата бетонна постройка, някога използвана като автобусна спирка. Мястото беше усамотено – поне от страна на човешко присъствие. Но нямаше как и да е другояче в тази късна част на денонощието, когато всеки друг би се разхождал блажено из прекрасното царство на Морфей... Каква беше целта на нашето идване – малко наивна. Но причината да дойдем тук се коренеше в това, че в цялата околност няма по-симпатично, по-привлекателно място, където да съзерцаваш лятното небе нощем. Никъде другаде нямаш възможност да се почувстваш по такъв необикновен начин ведно с природата…
Фаровете изгаснаха. Настана абсолютен мрак. Усещането в началото бе, че си абсолютно сам сред безкрайната гора. След малко придобихме представа за обстановката. Напред погледът ни съзираше черен тунел от дървета, надвиснал като покрив над пътя. В далечината той се съединяваше с небето и някъде там те ставаха едно цяло. Встрани очите ни различаваха преждевременно оголелите клони на едно високо дърво, стоящо самотно, но гордо изправено и пазещо входа към паважа. Старият паваж пред паметника, който само си представяхме. В ръцете на този величествен пазител бе намерила подслон птичка. Тя не се показа, но издаваше своето присъствие с трелите си.
Уверихме се, че не идват коли и легнахме на платното.
Над нас беше само небето, изпънато като безкрайно платно – толкова тъмносиньо, сякаш беше черно. Цялото бе осеяно с безброй мъждукащи миниатюрни светлинки – невъзможно да бъдат преброени. А там сред тях светещият диск на месечината придаваше малко разнообразие на небесния свод, пълен само със звезди. Те бяха толкова многобройни – цял куп от златни прашинки – сякаш всеки момент щяха да се изсипят върху нас. Тяхното леко трептене ни омагьосваше – не ни позволяваше да отделим очи от тях. Успокояваха ни, караха ни да се чувстваме насаме със себе си, в друг свят – свят, който не бихме напуснали. Отделяха ни от действителността. Те бяха всичко, което виждахме и чувахме…
Изведнъж този блажен унес беше прекъснат. Монотонни бавни стъпки отекваха в тишината. Не виждахме нищо, вероятно беше само някое бездомно куче, поело на път в този късен час. Близо до нас в храсталака се чу шум – животинче, минаващо по шумата…
И отново гледахме замечтани нагоре…
Малка жълта точка търсеше своя път между звездите. Тя се движеше ту насам, ту натам без някаква определена посока. Като че ли навестяваше всяка звезда, за да й каже: „Здравей!”
Фантазията ни работеше безспир. Въобразявахме си, че това е някоя летяща планета, напуснала своя дом в търсене на приключения. Или пък… извънземен кораб, който търсеше нови земи? Никой не смееше да каже истината, за да не развали магията на прекрасния момент. Въпреки това всички бяхме наясно, че очите ни виждаха не нещо друго, а просто един обикновен спътник.
Все пак размислите над неизвестното, примесени с абсолютната тъмнина и тишината, нарушавана сегиз-тогиз от незнайни шумове, пораждаха чувство на несигурност в нас.
- Тук е страшно – промълвих. Останалите се съгласиха…
Бездомното куче приближаваше. Чувахме едва доловимите звуци, които издаваха лапите му, когато стъпваше по асфалта. Ние просто гледахме неотлъчно небето и бяхме сигурни, че животното щеше да мине на малко разстояние от нас и да продължи по своя скитнически път…
- Определено е страшно, особено за сам човек като мен – внезапно проговори глас до нас.
Усетих как кожата ми настръхна, а пулсът ми рязко се ускори. Извърнахме поглед наляво и видяхме очертанията на някакъв мъж. Куче обаче нямаше. Бяхме сгрешили в преценката си. Неочаквано човекът бе проговорил и това ни изплаши до смърт.
Когато се съвзехме от ужаса, който бяхме изпитали, ние станахме. Преди да успеем да кажем нещо, мъжът попита с любезен тон:
- Накъде води този път?
- Към старата крепост – отвърнахме.
За миг никой не проговори. След малко аз се осмелих да запитам:
- Вие от заслона ли идвате?
- От заслона? – учуди се човекът. – О, не. Ето от там – и той посочи нагоре към движещата се светлинка. Всички се засмяхме, но ми се стори, че той остана сериозен. Помислих си, че сигурно е чул разговора ни за неизвестното летящо тяло. Човекът продължаваше да гледа към небето… докато нещото изчезна…
Вече се бе изгубило очарованието на гледката и идилията, в която се намирахме преди. Затова решихме да се връщаме. Качихме се в колата, а мъжът продължи с бодра походка по пътя. Фаровете светнаха. Двигателят забръмча. Колата потегли... Правехме завой... И ето, че и ние се движехме вече по нашия път… Обърнах се назад и погледнах през стъклото. Мъжът беше изчезнал. Замислих се… Той не тичаше…
Вероятно просто не го виждах в тъмното…
Едно тънко гласче ме подсети: дали пък не беше казал истината? Дали действително не идваше отгоре?
Дърветата профучаваха покрай колата, изнизвайки се едно по едно, и затваряха тунела… Аз гледах небето… или поне колкото от него се виждаше през тях. Незнайният обект го нямаше. Вероятно корабът също бе поел по своя път, след като липсващият му пасажер се бе върнал…
Звездите продължаваха да стоят все така, спокойно трептейки на небосвода. Колата обаче продължаваше да върви. Аз се отдалечавах от тях. А не исках. Предпочитах да се върна там, където срещнахме човека, да се бях качил на онзи космически кораб заедно с него. И щяхме да пътуваме… при звездите. И отново, когато минехме над онзи невидим паметник, хората щяха да ни видят… А аз да им помахам…
… нощем…
© Светломир Златков All rights reserved.