НОЩЕН МОНОЛОГ
импресия
Понякога човек има нужда да откъсне ален зюмбюл, да вдъхне от сладкия му аромат и да забрави мислите си за миг. Да изпие топло кафе. Да запали досадна цигара. Да погледне небето. Да погали звездите. Да прегърне луната. Да изтрие себе си от битието...
Седя и умувам за пукващата пролет. Лъхва ме надежда. Тя ми завързва колан за шията. Тя ме побутва и изпива с призрачна сламка. Усещам как наболата смола по градинския бор ухае на минало и как острието ме пронизва до болка. Залитам към непознати небосклони и сякаш за сетен път нощта ме придърпва в паяжините си. Късно е! Отварям прозореца, за да влезе глътка свежест. Забивам поглед в стъклото и всичко се изпълва в сънища и кошмари. Задрасквам тъмнината с молив, изтривам спомените с гума и отново душата ми се смее, докато сърцето с мен се бори.
Поезията оживява за секунди, прозата се превръща в неразбиваеми мемоари, а книгите лудуват и ме притискат с жилите си. Соковете им потичат по кожата ми, ноктите им се забиват по ...