Слънцето бавно се топи в бледите очертания на хоризонта. Огнените му отблясъци красиво се стичат към морето... Тя малка и щастлива... Тича боса по пясъка... И баща ù е с нея... Понася я на ръце и тя се чувства като принцеса в балната зала на морския цар... Двамата гледат една издадена нащърбена скала, която прилича на динозавър... Изведнъж камъкът сякаш оживява и се превръща във вълк, чийто остри зъби застрашително светят в тъмното...

Емилия се раздвижи в леглото и отвори очи. Сънят ù бе неспокоен. Май не трябваше да пие коняк снощи. Ама и тоя Маринов, все такива ще ги измисли. Да пийнели по чашка, да се поуспокоят след тежкия случай с Ралчева, пък после и раждане... Навън вилнееше истинска снежна буря. Младата лекарка нервно разтърка очи.

- Събуди ли се? - тихо попита Маринов, който решаваше кръстословица. - Спа само половин час.

- Как е родилката? - вместо отговор отвърна момичето.

- Добре са, спокойно - и майката, и бебето... В момента спят кротко в стаята. Ти за пръв път ли присъстваш на раждане? Защо толкова се разстрои?

- Ами, нали знаеш - не съм практикувала досега. А Ралчева?

- Никакви оплаквания от два часа насам. Поздравления, овладяхме кризата! Ти се справи доста професионално. Е, сега няма повече работа. Аз ще остана да предам дежурството на Лалчев.  Ако искаш, ще изпратя една линейка да те прибере до квартирата ти. Навън времето е ужасно – само за обръгнали планинци, не е за крехки дами от големия град.

- Престани да се подиграваш с мен, че ще спра да ти правя кафе.

- Като каза кафе, ще бъдеш ли така добра...

- А си и нагъл на всичко отгоре. - пошегува се Еми.

Но все пак стана и включи кафемашината. В това време телефонът ù звънна. Тя погледна, после нервно отказа разговора и прибра GSM-а в джоба на престилката. Маринов бе дискретен. Нищо не попита. Само подметна разсеяно:

- Май на Нова година ще дежурим пак ние двамцата. Ще празнуваме в отделението.

- Какво да се прави, съдба. - отвърна небрежно.

- Да, обикновено по празниците остават младите лекари и старите ергени като мен. Ти нямаш ли по-приятни планове? Ако искаш, ще говоря с...

- Не! - прекъсна го нервно тя. Толкова се беше отнесла, че остави кафето да се излива извън чашата.

- Не се притеснявай, аз ще почистя - спокойно каза колегата ù. - Ти по-добре иди си почини!

- Добре! - тя забърса петното с треперещи пръсти. После излезе.

- Докторе, ето документите, които искахте - в стаичката с тържествена походка се появи възпълна медицинска сестра.

- Марчева, откъде беше младата колежка - Емилия Калинова, помниш ли? - попита разсеяно той.

- От Бургас.

- Да, странно, сякаш съм чувал за известна фамилия лекари от там, май със същото име. Имаха практика.

- Н-н, да. Наистина е непонятно - от такъв голям и хубав град и да се забута в това малко планинско селце на края на света...

- Е, нейна си работа. Иначе е доста добре подготвена.

- Да, но май нервите ù не са достатъчно здрави.

- Млада е, ще свикне.

***

Преди да помоли шофьора да я закара, Еми реши да надзърне в стаята на Ралчева. Те се познаваха от два месеца и възрастната жена често ù помагаше с домакинството, в което лекарката не бе особено веща... Старицата не спеше.

- Извинете, исках само да видя дали сте добре.

- Благодаря, момиче. Влез, влез... Иска ми се да ми правиш компания за няколко минути. Малко ми е самотно тази вечер. Ако имаш време, разбира се.

- Имам. Искате ли нещо - чай, витамини, мляко...

- Не, благодаря. Бих предпочела малко коняк.

- Коняк! Но във вашето състояние...

- Хайде, стига, стига... Погледни на колко години съм - за кога да се пазя?

- Не говорете така.

- Нищо няма да ми стане от две глътки - прояснява ума...

- Добре - но само две глътки. - строго каза младата жена. - Не знам как ще измъкна бутилката от дежурния кабинет.

- Е, ще намериш начин, хубаво момиче като теб...

- Само две глътки - повтори Емилия.

След малко се върна с чашките. В тях имаше съвсем малко от течността - наистина колкото да близнеш.

- Наздраве! - каза жената и бавно отпи. - На времето пиех изискани марки коняк в най-тузарските барове на София.

- А сега живеете тук. Мястото не е лошо - хората са искрени и чистосърдечни.

- Така е. Само понякога е малко... тихо, не мислиш ли?

- Спокойствието си има своите недостатъци. - отвърна лаконично Еми.

- Аз го направих от любов. А ти? - внезапно изтърси Ралчева.

Емилия едва не се задави.

- Откъде знаете, че съм от...

- Личи ти някак, не знам... нещо в поведението ти... в облеклото... И ти си живяла в по-различна среда.

Лекарката замълча.

- Ще ми подадеш ли чантичката - там, от нощното шкафче. Да, благодаря, мила. Ето това е той - показа ù някаква снимка на красив мъж с интелигентно изражение. Средна възраст, напомни ù странно за баща ù. - Влюбих се до полуда в него, само че за съжаление, малко късно. Той беше женен, аз също - омъжена.

Странното откровение на старицата се заби право в раната на момичето. До сега никога не ù беше споделяла лични неща. Може би сърдечната криза я бе разстроила... или подсъзнателно чувстваше, че и двете имат нужда от този разговор точно сега.

- Тогава нравите не бяха толкова свободни. - продължи тя - Една колежка даже направо ми каза:

"Добре де, изневерявай му, щом толкова ти харесва тоя мъж. Но защо трябва да се развеждаш?" Представяш ли си? Все пак ние се опълчихме на това лицемерие. И двамата подадохме молби за разтрогване на брака. Всички бяха против нас, но ние го направихме...

- И бяхте ли щастливи?

- Не. Имахме смелост да се опълчим на целия свят, но не и на най-близките...

- Искате да кажете...

- Дъщеря му - тя така и не можа да ни прости. Връщаше писмата му, отказваше обажданията, не разговаряше с него... Дори на празниците... - гласът ù стана грапав. - Не можах да издържа на безгласното обвинение в очите му. Разделихме се. Спрях да му се обаждам. И той не се престара да ме търси...

- А те... - Еми се колебаеше да зададе въпроса си - Те сдобриха ли се после?

- Сдобриха се... Само че пак малко късно... Той вече имаше толкова сериозни проблеми с алкохола, че... Просто беше късно. И двете се опитахме да му помогнем... Една нощ замина. Просто изчезна от града и повече не се обади. Може би не искаше дъщеря му да продължава да се бори със зависимостта, с която той самият нямаше сили да се пребори. Тогава напуснах столицата и... ето ме тук... Чистя снега пред къщата си, топля се на газова печка, шия гоблени... Пия коняк в болнична стая и разказвам глупавата си история на красиво, младо момиче, което сигурно си има много по-приятни занимания...

Еми несъзнателно потрепери. Вече съжаляваше, че не взе цялата бутилка коняк.

- А тя... Тя оправи ли се след това?

- Дъщеря му ли? Да. Последния път, когато ходих до София, ù се обадих. Пихме кафе. Сподели, че скоро ще се омъжва.

- Значи си говорите - вече Ви е простила.

- Да.

- И Вие на нея?

- Разбира се, нямаше за какво да ù се сърдя, но...

- Но?

- Знаеш ли, най-трудно е, когато се налага да прощаваш на себе си.

На вратата силно се почука и Еми ловко прибра чашките в джоба си, малко преди да влезе сестрата (все пак беше присъствала на доста купони през студентските години).

- Какво правиш тук? Шофьорът те чака - Маринов му поръча да те закара. А пациентката трябва да си почива - строго каза Марчева.

- Извинете, аз я задържах - отвърна старицата - Помолих я да ми донесе чаша чай.

- Добре, добре, но, хайде върви сега. Жената трябва да поспи. Искате ли да Ви премеря кръвното?

***

Явор допиваше сутрешното си кафе и четеше пресата. Марина влезе тихо в кухнята и плахо го погледна.

- Ще отида да направя още някои покупки за новогодишната трапеза. Искаш ли да има торта?

- Да, да - разсеяно отвърна докторът, като надигна за миг тъжните си, сини очи. За последните няколко месеца се бе състарил с десетина години.

- Да направя ли пълнена пуйка, или предпочиташ пържоли?

- Може... Каквото искаш... питай Люси.

- Ще бъде много хубав празник, нали?

- Разбира се, скъпа.

- А, някой звъни на вратата. Ще отида да видя, сигурно е съседката.

Тя пъргаво се затича към вратата. Беше доста по-млада от него, но хубостта ù не можеше да се сравнява с гордата, аристократична красота на бившата му съпруга. След малко Явор чу възбуден разговор в коридора. Вратата се отвори и в стаята влезе... дъщеря му.

- Емили! - възкликна учудено (само той я наричаше така). - Ти, ти, в отпуск ли си? - очите му изведнъж се подмладиха и станаха предишните.

- Е, аз излизам. Много се радвам, че дойде. - някак сконфузено пророни Марина.

- Не, чакай - Еми я спря на вратата. - Нося ти подарък за Нова година, дано ти хареса. Взех и за сина ти Людмил. Нали си пада по коли?

- О - жената се трогна. - Толкова си мила!

- Ти с кого ще празнуваш - с приятели ли? - попита баща ù.

- Ами аз всъщност...

- Искаш ли да празнуваме заедно? - внезапно се намеси Марина. - Разбира се, ако нямаш други планове. Много ще радваме, ако...

- Да - леко смутено отвърна Еми - Ако няма да ви притеснявам, би ми било приятно...

- Но, разбира се, скъпа! - Кирил изведнъж скочи като младо момче. - Как ти хрумна, че ще ни безпокоиш?

В стаята влезе десетгодишният Людмил и изпадна във възторг от колата (не успяха да я скрият навреме).

- Супер! Много яко! Точно такава исках! - извика възбудено той. - Ти ли я донесе, како?

- Да, подочух, че си голям фен на Формула 1. - тя му се усмихна нежно. - Татко, може ли да ползвам компютъра.

- Естествено, ела.

Кирил я заведе в другата стая.

- На майка си ли ще се обадиш?

- Да, иска ми се да я чуя.

- Разбира се, заповядай. Свържете се по скайпа.

Той тръгна да излиза, забол нос в килима.

- Татко, чакай! Исках да ти кажа... Не се сърдех само на теб, че мама замина. Аз също имам вина - бях толкова заета със собствените си проблеми, че явно не я подкрепих достатъчно... Може би трябваше повече да я изслушвам, да ù помогна да се съвземе. А аз... - тя се извърна леко встрани.

- Не се обвинявай - тихо каза Кирил. - В нейното решение нямаме пръст нито ти, нито аз, нито Марина...

- Как така? Какво имаш предвид?

Баща ù се поколеба, после започна внимателно:

- Нали знаеш, че шефът ù беше изпратен на специализация в Австрия...

Емили го погледна с разширени от изненада очи.

- Да, мила. От две години тя... Как да ти кажа... Разбира се, не отричам, че и аз нямам вина за това... Бях твърде зает в кабинета, може би не ù обърнах нужното внимание... Знаеш колко важна е работата за мен. Донякъде ви пренебрегвах - и двете... А тя е красива жена... Ти приличаш на нея... Марина ми помага да се справя с болката...

Устните на Еми трепереха:

- Защо не ми каза по-рано?

- Не исках да те разстройвам. Мислех, че така те предпазвам - винаги толкова си ù се възхищавала. Не ми се щеше да помрача идеализираната ти представа за майка ти... И не трябва да ù се сърдиш за това - тя е просто обикновен човек, не свръх жена. Всички допускаме грешки - и аз, и ти, всички... Понякога грешките ни правят някак... по-истински.

***

Емилия стоеше на плажа, загърната в топлото зимно палто и гледаше залеза. Морето бе красиво, дори и през този сезон. Когато слънцето упорито отказва да изгрее, а земята прилича на разтопено парче сладолед. Точно тук идваха някога, когато беше малка. Ето я онази странна назъбена скала. Наистина прилича на динозавър... Само че малко по-бял и някак по-мъдър от преди... Тя бавно извади телефона и набра номера на майка си. Поговориха си. Най-обикновени неща - новите ботуши, които си купила, работата, колко добре се справила с един труден случай...

- Много се гордея с теб, мила. - чу гласа ù от другата страна на слушалката. - Ще се гордея с теб, където и да работиш. Но все пак обмисли предложението на баща си. Разбрах, че те поканил в неговия кабинет.

- Добре, ще...

- Мисля, че в Бургас ще ти е по-добре - ти си привързана към морето, приятелите ти са тук...

- Да, така е, ще помисля.

Когато се прибра, Людмил я посрещна много ентусиазирано:

- Хайде, бе како, умирам от глад! Мама е направила пълнена пуйка. Ще прекараме много хубава Нова година, нали?

- Да, една от най-хубавите!

Навън вече кънтяха весели празнични фойерверки. Една падаща звезда се откъсна от дълбоката тишина на небето и красиво полетя към ликуващата земя. Загуби се измежду хилядите светлини и кичозни украси, но Емили я видя и притвори очи за минутка - от някакво странно детско суеверие.