Новата квартира и старите навици

Наскоро бях сменил квартирата. Вече бях проучил къде са денонощните магазини за алкохол и цигари, къде са по-сносните заведения. Заведения не липсваха, бях в централната част на София, но пък денонощните магазини в близост бяха едва два и то не чак толкова близко. Това много ме дразнеше и се подсигурявах с алкохол, за да не ми се налага да излизам и да се разкарвам много, много. С цигари също.

За сметката на това любимия ми бар беше близо. На пет минути. Държеше го една жена и работеше там с дъщеря ѝ. Много харесвах трудолюбието им, а самия бар беше хубав. 

Скоро вече бях редовен клиент. След време вече им бях любимия клиент. Всеки ден харчех по 50-60 лв. Пиех предимно уиски надвечер, а през деня, когато се отбивах пиех бира. Освен това черпех доста. Когато нямах пари пък шефката ме черпеше цигари и алкохол, дори понякога ме насилваше да ям. Неведнъж дъщеря ѝ ме е прибирала с колата си. Въпреки че живеех толкова близо се безпокояха как ще се прибера.

Един ден си стоях в бара и си приказвахме с кака Оля. Дъщеря ѝ я нямаше. Беше обедно време и аз бях единствения клиент. Говорехме си разни работи. Оставих чашата си уиски върху салфетката (когато пиеш уиски е хубаво да не го слагаш директно на масата, а върху салфетка, особено, когато го пиеш с лед). Запалих си цигара и в това заведение, както в повечето никой не обръщаше внимание на забраната, която беше наложена от едни умни политици преди няколко години.

- Мислиш ли, че съм алкохолик?  - попитах,  давайки си равносметка, че отново съм се напил. За пореден ден.

- Не, мисля обаче, че си пияница. - отговори Оля. - Да, да...пияница си, но алкохолик не си.

- Добре...не виждам особена разлика, но както и да е. Донеси ми едни ядки, ако обичаш...

Оля ми донесе бадеми, а аз през това време взех дистанционното и започнах да превключвам каналите. В заведението имаше 5-6 телевизора и когато обърнеш на някой канал той се излъчваше по всичките. Стана пълна какофония, когато от всички телевизори започна да свири музиката, която пуснах. Все едно си бях вкъщи. Дори може да се каже, че прекарвах повече време там, отколкото вкъщи...

С Оля и дъщеря ѝ Радост си бъбрехме по цял ден, много ме обичаха. 

Веднъж стоях вкъщи цял ден. Бях излязъл само един път, за да се срещна с един дребен дилър, от който си купих 2 грама кокаин. Сварих кокаина, взех едно кенче от "Спрайт" и започнах да пуша. Пуших час-два. Стоях на компютърът и се ровех в интернет. Реших да си направя тест за алкохолизъм.

Въпросите бяха такива:

"Колко дни издържате без да пиете?", "Случа ли се да пиете сами?", "Пиете ли дори, когато ви очакват важни срещи и ангажименти?" и тн. 

Останах потресен от резултата. Потърсих сайта на Анонимни алкохолици в България. Обадих се на единия от телефоните и ги попитах дали въобще съществуват все още у нас. Оказа се, че се срещат няколко пъти седмично. 

След месец най-накрая се престраших да отида. Очаквах да срещна най-голямата измет. Мазното в края на чинията, което остава, след като си се нахранил. 

Вървях към мястото и си спомням, че преброих по улицата поне 10 денонощни магазина за цигари и алкохол. Срещу сградата, в която се събираха имаше... офис на погребална агенция. Вътре стояха няколко дъртака и си развъртаха бутилка водка. Каква ирония! Пият срещу сградата, в която се събират алкохолиците. Бяха и добре "позиционирани" - със сигурност голяма част от посетителите на сбирките бяха потенциални клиенти на услугите им.

Ходих няколко месеца и ми омръзна. Докато ходих продължавах да си пия от време на време, но доста по-рядко.

Веднъж се прибирах от една от сбирките и прочетох един доста смешен надпис на магазин за ядки: "Ядките - храна за мозъка". О, да! Със сигурност в нечии глави има само фъстъци, никакъв мозък. А аз нали съм много умен, защо стигнах дотук? 

Продължих надолу по улицата и изпаднах в размишления. Голям мислител съм - хората си мислят, че само лежа по цял ден и не върша нищо. Не е вярно, аз философствам, мисля и разсъждавам по цял ден! Затова съм много уморен постоянно. 

Подминах няколко от магазините за алкохол и цигари. Тъкмо щях да подмина и последния. Подминах го! Няма да влизам, защото ще си купя нещо за пиене. Направих две-три крачки и осъзнах, че в магазина, зад касата, съм видял познато лице. Ами, да! Това беше Наталия, бившата ми приятелка. С нея много се обичахме и дори, след като се разделихме от време на време се виждахме и правехме любов. Дори, когато си имаше нов приятел. Върнах се и влязох, за да я поздравя. 

- Как си, Наталия, какво правиш? 

- Работя... не виждаш ли? Ти как си? 

- Добре съм, връщам се от... едно място. Откога работиш тук, мамка му? - Наталия беше от онези красавици, заради които Толстой беше стигнал до убеждението, че жените НЕ ТРЯБВА ДА РАБОТЯТ. 

- От около месец. - отговори тя. - Трябва да се работи, знаеш. Всъщност точно ти май не го знаеш. 

- Аха. Добре. Дай ми един стек Парламент аква...слим. 

Наталия маркира един стек с цигари и ми го подаде. Аз платих и си поговорихме още няколко минути.

- Чао, Нати, радвам се, че те видях, пази се. 

- Чао, Чарли. А! Чарли, Чарли... цигарите забрави. 

- Не, коте, за теб са. Чао!

Наталия пушеше много. Реших да ѝ помогна. Малко, но от сърце. 

Продължих надолу. 

"О! Тук правят най-вкусните спагети, които съм ял!" - помислих си, когато подминах един ресторант. Реших да вляза и да се навечерям тук. Защо да ям вкъщи... сам?! Вкъщи ме чакаха само двете ми котки и свинщината, която съм оставил в квартирата. Хапнах и изпих две чаши вино. Правех се на културен италианец. Дори говорих на италиански, обичах да лъжа хората и да влизам в роли. Струваше ми се забавно. Платих всичко, допуших си цигарата и я изгасих в чинията. Винаги ми е било гот да го правя, не знам от кой филм бях взел идеята, беше доста отдавна. 

Вкъщи не ме свърташе. Имах пари и това не ми даваше покой! Исках да харча някъде. Пък като свършат ще си намеря приятелка или работа. Но сега няма да мисля за това! Вчера е минало, утре не е дошло, а сега си е сега. 

След около 40 минути вече бях в едно заведение. Бях обхванат от идеята да си пийна и да си направя кефа. Не мислех за въздържанието, за сбирките, на които ходя и за всичко, което преповтаряхме там. 

По едно време започнах да бутам чашата, да я чупя и да разливам блестящото толкова нежно и очарователно десет-годишно уиски в нея. Когато започнех да правя така значи вече съм порядъчно почерпен. Изпих още две и си тръгнах. Странното е, че докато пиеш в заведението и си седнал не се чувстваш много пиян, но когато се опитваш да си тръгнеш и направиш две-три крачки осъзнаваш, че си се омотал. Тръгнах да се прибирам, имах малко пари и реших да се поразходя... а може би да полазя. Останалите пари ми бяха последните, колкото да пийна утре и да си купя цигари.

Колко иронично. Имах около двайсетачка в себе си, а всичко по мен беше "марково", дори чорапите и бельото ми. Но какво от това? С дрехите не мога да си купя нищо. А всеки, който е обикалял нощна София знае, че скъпите дрехи и златния синджир те правят мишена. Надявах се да не срещам неподходящи хора... но и нямаше да ми пука, ако се случи, защото когато съм пил не ми пука за нищо.

На другия ден отидох в бара при Оля. Изпих две бири и ѝ се оплаках, че повече от месец не съм правил секс. Видях, че ѝ стана неловко, но пък погледът ѝ казваше и нещо друго: чудеше се как би могла да ми помогне по този въпрос.

Когато излязохме от тоалетната я целунах и си тръгнах. 

На другия ден започнах да си търся поредната тъпа работа, с която да свържа двата края.