Новата работа

    В една от ранните мразовити утрини на декември, когато повечето хора още сладко си подрямваха, изведнъж се чу силно ръмжене. Издаваше го обаче не животно , а старата жигула на бате Минчо.

-Къде бе, Минка? – провикна се от терасата си един от съседите.

-На работа, Коце, ще бачкам вече!

-Брей, ти ли бе! И къде?

-Е, не казвам. Това си е моя работа!

-Що бе, гледаш да не стане като предишния път, а? ...

-Шефът беше алчен и стиснат, експлоатираше ни като животни и си пълнеше гушата, за това си дигнах чукалата веднага. Сега ще се задържа поне месец... – недовършен бате Минчо, както сам се наричаше този 40-годишен човек, и потегли със своята лимузина.

-Дано, Минка! Успех! – изкрещя след него Коцето и се прибра да се сгрее с кафе, че на вънка беше още страшен студ.

   Минчо беше добър човек, малко особняк, но не чак толкова луд, че да не може да общува пълноценно. С времето обаче той загуби доверие у хората. За него всички те бяха лицемери, подмазвачи и какви ли не още не читави за уважение същества. Затова и беше сменил толкова работи. Като чукнеше в Интернет да търси обяви за работа, почти всяка фирма вече я знаеше. А по адрес на нейния шеф можеше да изреди толкова цветни думички, колкото нюанса не познават художниците.

   Дали заради думите на съседа, или просто съдбата реши да му се усмихне, Минчо хареса новата си работа. Той работеше на машина, основно сам, като единствено прекият му началник говореше с него често. Той беше добър човек, селско момче, усетило трудностите на живота, затова с Минчо се разбираха. А колегите, е, те отново му се сториха недостойни за уважение същества.

   Минчо не беше расист. На него ромите не му пречеха,стига да си вършеха работата. Даже по едно време той се сближи с едно момче, голям шегаджия, което му разказваше как се кълнат неговите:“Син да имаш, зет да ти доведе!”, на тази Минчо едва не припадна от смях. И както всичко си вървеше наред, изведнъж дойде време за заплатите. Тогава нашият човек беше готов да разкъса шефа си, виждайки, че негов колега, три пъти по мързелив от него, е получил същото заплащане.

-Минчо, чакай! Шефът говори по телефона...- опита се да го спре Соня, преводачката , но Минчо просто я избута и нахълта при големия бос.

Докато немецът, още неразбрал какво става, Минката яростно го захапа:

-Ние с тебе какво се разбрахме, а, отговори ми бе...

-Почакай, успокой се, Соня, къде си бе – разкрещя се германецът.

Соня бързо дотърча и започна да му обяснява , какво крещи Минчо. А той, разбрал какво разбрал, отвърна:

-Кажи Минчо, с какво мога да ти помогна? – лицемерно погледна началникът, мислейки си, че този е поредният, който ще иска повишение на заплата.

-Как с какво, с какво пита? Бъди честен! В началото какво се разбрахме, две съботи, не три, и то не една след друго. Но хубаво, това го преглътнах, но сега, когато ни възнаграждаваш, защо не си честен... Не говорим за пари, а за отношение... – изпъшка след всичко това Минчо и насочи своя поглед, право в главния.

-Добре, само се укроти момче, а аз всичко ще уредя. Още утре ще взема всичко незаслужено на онзи мързелив...

-Недей! След дъжд качулка, му викаме ние в България. Но от другия път, бъди по справедлив! – довърши Минчо и Соня го съпроводи до вратата.

   След тази случка нещата се успокоиха. Минчо си работеше усърдно (при него нямаше спокойно, той беше нервак). Мина месец, два, половин година ,... и всичко беше наред, докато един ден...

-През септември на море, да ама не! Подъл, гаден... – няма да продължавам,а само ще вметна, че последваха много цветни думички. И хайде, пак при шефа.

-С какво да ти помогна този път? – отново показа лицемерната си любезност мазният немец.

-Пак старите номера, какво! Не стига, че ни експлоатиращ тука като животни, ами и почивката ни искаш да изцоцаш, ааа

-Не разбирам, какво искаш да ми кажеш. – направи се на неразбрал големия и насочи погледът си към Соня, очаквайки по точен превод.

-Как какво бе, за морето... През септември децата почват даскалото, цената работата, аз сам ли та ходя на това пусто море бе, ааа. Ми да, що не, то с тая заплата, дето ми я даваш...

   Началникът изслуша Минчо внимателно. След което, отново склони. И даже му даде не две, а три седмици отпуска през Август. Все пак не му се искаше да изпусне такъв работник като Минчо. Накрая обаче, когато тъкмо се бе изкачил леко в Минчовите очи, той се закопа – „Ама тоя месец ще идваш всяка събота. Минчо преглътна това и бързо напусна стаята.

   Добре си почина бате Минчо. На моренце отиде, прекара време със семейството си, „поцъка” си спокойно пред компютъра и... край – почивката свърши, хайде пак на работа. Още щом пристигна, той забеляза учудените погледи на своите колеги. „Какво ви става бе хора, все едно сте си мислили, че няма повече да се върна.“ – премина мисъл през главата му. Признак на какво бе това, Минчо не щеше и да мисли – пак нещо лошо щеше да измисли и да си скапе насроението.

   Изненадите обаче на свършваха дотук. Много скоро нашия разбра, че вече няма да е крояч, преквалифицирали го бяха и хайде в производството. А там, нямаше да бъде сам. И по цял ден щеше да слуша клюки, обиди и какви ли не подли шушукания по адрес на други негови колеги. Какви хора, вместо да си гледат своята купичка, и това как да я напълнят с честен труд , те гледат как да вземат от тази на другите. Не би издържал той на това. И само след седмица една, на Минчо па му при-щрака и айде батко пред шефската врата.

Този път немецът беше ядосан – какво пак не му харесваше на този. Той започна така, (в превод от Соня):

-Минчо, недей взема прибързани решения.

-Аз вече съм го решил, напускам и т‘ва е! Категоричен съм! – побърза да отреже кабела за преговори Минката. Тогава германецът се ядоса и каза:

-Не можеш да си тръгнеш така, аз инвестирах толкова в тебе.

-Изобщо не ми се прави. Колкото си инвестирал в мен, толкова и в другите. А онези, днеска ги има, утре ги няма. А когато са тука, да не казвам какво правят по цял ден. (Минчо преглътна да изрече много мръсен израз). Така, че аз ти дадох каквото заслужаваш, ако не и много повече. Защото имам златни ръце!( Културна версия на „Защото ръцете не са ми в г**а!”) – изрече Минката и започна да си целува ръчичките. Немецът остана с зяпнала уста, а Минчо бързо трясна шефската врата.

   На другата сутрин Коцето, съседът на Минчо, трябваше да се буди с аларма. След като отлепи клепачите си, той излезе на терасата да си пие кафето. И там завари една красавица да стои самотна пред блока –старата жигулина на Минчо. Той я погледна, една такава симпатична, с фарове като очи, от които сякаш капеха сълзи...

-Не тъжи миличка, не плачи! Съвсем скоро ти отново ще поемеш на път, да опознаеш нови хоризонти... –рече Коцето и се усмихна.