Мартин  Браун бавно се отправи към столовата. Чуваха се гласове, подрънкване на посуда   и по носа го удари миризмата на пържен  лук и месо. Беше гладен, но не очакваше яденето да е вкусно. Тук, в пандиза никога нямаше хубава храна. Както в болничен лазарет  е  - набързо приготвена храна, гадна и еднообразна, блудкава на вкус,или ще е недовряла или прегоряла,  ще е без сол и подправки.  Застана зад опашката  от хора и зачака търпеливо. За никъде не бързаше.  Търпение му е майката…Минутите се нижеха в часове, часовете в дни, дните в месеци, месеците в…години… Беше влязъл на 30 години, сега беше на 45… Седна на масата, зарови калаената лъжица в яхнията с грах и загреба. Ядеше  бавно и се оглеждаше настрани – внимателно  като   орлово око. Понякога за една паница  храна ставаха  сбивания, млади и буйни мъже налитаха един на друг като петли, невъздържани и примитивни, докато охраната гледаха  сеир отстрани и ги оставяха да се бият и осакатяват. Ченгетата се смееха и пулеха, умираха от кеф…
               Мартин не си поплюваше  с побойниците.  С петнайсетте години стаж в институцията беше преживял какво ли не…Сега имаше властта и уважението, по точно всяваше респект  на новопристигналите и те му се подчиняваха. Мускулите като корабни въжета  издуваха затворническите  му дрехи.  Лицето му беше непредсказуемо, като  застинала маска, която не показваше никаква емоция. Имаше сурови  изсечени черти/ ако живееше в други времена, щеше да е велик пълководец/. Беше като струна, изпънат и напрегнат. Сивите му очи бяха будни и решителни. Умът му сечеше като бръснач. Очи на вълк-единак. Странеше от всички в затвора. Знаеше в каква пасмина е попаднал  и не допускаше никой около себе си. В първите години, когато го затвориха беше пребиван до смърт, но все пак оцеля. Тогава се овълчи…Стегна се….и тялото му се  стегна и душата…Възел по възел… Натрупа гняв към всички, правеше лицеви опори в килията до изнемога,  стана  корав и бърз, смени отчаянието в сила. Разбра, че да оцелее  ще трябва да смени плочата… Първият, който му посегна по време на разходката в двора се прости със счупени пръсти  и  едва не го удуши…Поле други не посмяха да доближат Мартин. Бягаха от него. Не си търсеха белята. Чуха, че този …не си поплюва…
            След обяда седна в библиотеката. Прекарваше там доста време. Отгърна книгата  и очите му зашариха по редовете. Но мисълта му се изплъзна настрани…към времето преди петнадесет години, когато…
              В колежа  имаше купон. Мартин  и Стив бързаха да не закъснеят. В колата се тресеше яко реге, Стив почукваше в  такт по волана, а Мартин гърмеше фалшиво  със силен глас. Стигнаха до вилата на Мойра , заключиха колата и влязоха в хола. Вътре вече бяха се събрали доста хора, повечето пийнали порядъчно, други надигаха чаши, музиката гърмеше, никой не чуваше другия до него какво му говори, едно общо опиянение от алкохол и кока…Мартин  и Стив побързаха да се включат в общата еуфория. Изпитото уиски и бира го зашеметиха, пробудиха нагона му  и го направиха прекалено  силен. Мартин се доближи до Мойра:
-    Ела ,красавице. Искам да ти покажа нещо.
-    Ехааа – изкиска се Мойра- Върви по дяволите.
Мартин го обзе гняв. Някаква черна сянка се смъкна към него, потопи го и го стисна в лапите си. Приближи се към момичето и я подхвана през кръста.
        Мойра   беше наквасена  и едва стоеше на краката си. Но се задърпа. Очите и го гледаха диво и объркано, но тя нямаше сила да го отблъсне.  Мартин я  приклещи  и я изкара навън. Заклатушкаха се , момичето се опъваше, правеше опити да спре, но беше като кукла на конци…    спряха зад вилата, където започваше гората. Мартин я целуна,  захапа устните и и раздра блузата. Мойра се мяташе. После я свлече на тревата и се стовари върху нея.  Мойра запищя. Никой не я чу. Музиката кънтеше във вилата. Мартин я стисна за гърлото. Момичето забели очи  и омекна…изпусна последен дъх…
     Заредиха се сцени от съда.Съдията, съдебните заседатели, присъдата, пандиза…Мартин се държеше в съда нагло. Не се призна за виновен. Не съжаляваше за стореното.
     После започнаха кошмарите. Нощем в сънищата му се прокрадваше  един кокалест пръст и го сочеше, влизаше в душата му, разкъсваше я като дрипава паяжина, отвяваше парчетата и той потъваше в бездната. Вината в главата му го въртеше на шиш…И после… разкаянието… Мартин се обвиняваше за стореното, за наглостта си, за това, че отне живот. Понякога копнееше за смъртоносна  инжекция  и да приключи…Душата му се мяташе  в пламъци…Лицето му изглеждаше строго и силно, а душата му слаба и смачкана като непотребна  хартиена топка. Угризенията на съвестта не му даваха покой. Ту потъваше в тъмна дупка, ту някакъв силен глас му крещеше: убиец…убиец…убиец…Нямаше покой ни денем, ни нощем…Мислите му бяха като полудели коне…Искаше да изкупи своя грях…Много години мислеше за покаяние и изкупление…Тогава душата му ще се смири…Тогава ще се пречисти...
      …………………………
       Охраната отключи високата порта  и Мартин излезе на свобода. Слънцето надничаше зад високите дървета и обливаше със силна светлина града. От океана се носеше лек бриз, ефирен  като воал. Мартин свърна  по улицата и влезе в един хотел. Наля си едно уиски и се изпъна на шезлонга на терасата.  Кубчетата лед  потракваха  в чашата му. Глътна от кехлибарената  течност и нейната топлина се разля по  вените му. Беше свободен, но не беше спокоен. Нещото пак го глождеше, хвърляше сянка в мислите му, оплиташе го в гадни мрежи... нещото, наречено душа...човъркаше го от вътре като свредел...Трябваше нещо да направи, за да си върне душата.  И тогава го осени една идея.

                               Да започне на чисто.

                                Ново начало… 
                Нов път …нещо истинско  и  достойно… Изкупление... и без това нямаше кой да го чака...а онова момиче ,което уби никога нямаше да стане жена, нямаше да роди деца, нямаше да създаде семейство...Хиляди пъти се проклинаше...

…………………………..

           Пикапът  се тътреше по прашните пътища   около  Могадишу. Сомалия се разкъсваше от война - банди, куршуми,  руини, взривове, глад, болести и мизерия … Мартин въртеше волана  и внимаваше  да не друса много. Капки пот се стичаха по умореното му лице. Не беше спал трийсетина часа.  Слънцето прежуряше и жегата беше убийствена. Бързаше. Много бързаше да стигне до болницата  на  фондацията. На задната седалка лежаха две дечица, които бяха притихнали  и унесени. Свити като котенца. Едното беше с разкъсано от мина краче, което Мартин пристегна колкото можа, за да спре кръвта, а другото  с  фрактура на главата. Шоколадовите им очички  бяха затворени. Мартин наближи болницата  и спря. Санитарите се спуснаха към пикапа. Пренесоха децата на носилка  и ги вкараха вътре. Мартин стисна юмруци и задумка по волана.
        -  Господи….спаси ги…толкова са малки…нищо не са видели от света…

Вземи мен…не тях…вземи мен…  -   мислеше Мартин  и една сълза се стече  по небръсната му буза