Безразборно разхвърлените по земята фасове се потдадоха на жизнен порив, отскочил от объркана, средностатистическа псевдо-Реалност. Образуваха пирамида, която леко се поклащаше под последните напъни на издъхващия вятър. Градът не е бил толкова пуст от зимата насам. Харесва ми. Когато е празно, можеш да разхождаш душата си, освободена от притисналите те миниатюрни следи, привични на хората. Мишел се усмихава някак насила, казва ми, че съм тъжен. Съгласявам се разсеяно и се заглеждам в графитите, изрисувани по една забравена от Бога стена.

Отлитам. На север. Плъзгам дланта си по заскрежените върхове на иглолистните дървета. Разплакано бяло мече излиза от топла утроба; замръзнала вовеки почва изпуска въздишка-цвете в сребристо-сиви отенъци; кристалният дракон на зимата потъва все по-дълбоко в съня си; в душата ми; нататък, все по-нататък; отвъд Предела, отвъд краят на Предела; спускам се бавно, подхванат от крила; отблясъци на обсидианова игла; стискам в шепата си все по-бавно пулсиращото ми сърце; прегръщам се, отново останал сам; заспивам в топлия дънер на скръбта си.

Телфонът иззвънява:

- Ало?

- Здравей!

- Поли, ти ли си?

- Да.

- Господи, откога чакам да се върнеш. Мила, защо трябваше да заминаваш на онова самоналожено ти заточение?

- Защото трябваше. Ти най-добре знаеш, че нещата понякога просто трябват.

- Искаш ли да отидем на покрива, на онзи стар блок, да се тъпчем със сладолед и да се чувстваме, докато отново се превърнем в едно цяло?

- Не е ли прекалено студено?

- Винаги е студено, затова мисля, че трябва да го направим.

- Имам по-добра идея.

- Каква?

- Обичам те!!!