НЯКОИ ЧУДНИ ЦВЕТОВЕ
В книгата „Някои чудни цветове” на Васил Тоциновски усетих, че това е самият автор – неговата чистота, истинската неподправена красота и нежността на душата му – „да разговаря с вятъра, да си играе с птиците и с малките бели корабчета от хартия.”
Васил Тоциновски не само е наблюдателен, той познава сладостта и желанието на детето, поставя го в неловко-наивно положение, като го прави с много нежност и обич „па поискало да изяде (не е за вярване, ама така поискало) един пълен кош грозде да изяде.” (Желание). С колко гальовност и умение авторът разказва, че детето хем е малко, хем колко много иска да изяде. Васил Тоциновски познава също така психиката и възможностите на детето, вижда средата в която живее и какво го вълнува, използва опита на възрастния, или истината от живота в някои моменти, за да му подскаже какво може да се случи: „Къде ми изчезна молива, гумата, домашните ми къде са? Къде ми е топлият шал? …” – пита детето. „Един ден ще изгубиш дори главата си” в ...