Някой ден аз ще те разбера. А ти ще ми простиш. Ще прегърнеш със снизходителна, но топла усмивка спомена за нас, за дългите часове на трептящата ни, нежна и плаха любов. За нашите несръчни опити за близост, за разговорите със закодирани послания. За срамежливите, изречени под прикритието на нощта гальовни думи и самопризнания. За блесналите погледи, споделящи миг на щастие. 

Мислиш ли понякога за мен? За нас. За преплетени пръсти, дълги разходки и общи мечти. За бъдеще, вече невъзможно, за минало, сладостно-горчиво. 

Кърви ли сърцето ти от изречените резки думи, с които прикривах своята слабост. Уязвимост пред открития ти, честен поглед. Пред страха да продължа, пред нуждата ти да се променя.  

Аз не мисля за теб.

Може би само понякога. Когато вали. Или когато чуя познатия клаксон отвън.

Забравих твоята усмивка, твоите сини очи. Нежността, с която ме гледаше, докато внимателно накланяше главата си към мен.

Не, аз не копнея отново за твоите целувки! Забравила съм чувствените ти меки розови устни върху моите. Не тая спомена да жадния ти език, разклащащ самоконтрола ми, упорит и малко жесток. Как хващаш косата ми, докато сме погълнати един от друг, и я дърпаш назад. Как лицата ни се разделиха и от гърлото ми се откъсна стон. Кожата ми настръхна, когато устните ти чувствено започнаха своя път надолу по шията ми, маркирайки я като своя. Дъхът ти галеше голата ми плът и възбуждаше нервите ми още повече. Дишахме плитко, шумно, забравили къде се намираме. Ние плувахме през вселената на нашия безкраен миг – две същества, вкопчени едно в друго, носещи се към края на света. Завъртени във водовъртежа на собствените си емоции, ние потъвахме в себе си. Заедно, държейки се здраво, ние потъвахме, за да покажем на другия чудесата на вътрешния си свят. Душите ни тържествуваха в своя въздушен танц на безвремието. Безвремие, което цареше, когато бяхме заедно. Отделени от света, сами.

Пръстите ми се заровиха в косата ти и я стиснаха като спасително въже, залавяйки се за действителността. Със съжаление изплувах над нашия приказен свят.

С мъка се откъснах от прегръдките ти и без да кажа нищо се отправих към прозореца. Стаята бе стаила страстните ни дихания като фараонска гробница – съкровищата на бившия си собственик. Главата ми отказваше да мисли, неспособна да овладее треперещата ми длан, за да отворя прозореца.

Сякаш цял миг ми отне тогава да достигна бравата. Ръката ти изпревари моята. В един миг стоях сама, отчаяна пред неспособността си да отворя прозореца. И да разговарям с теб. В следващия чист въздух изпълваше дробовете ми, а ти топло и покровителствено ме прегръщаше, носейки усещането за уют и сигурност. За това, че съм разбрана и обичана. 

Не мисля често за теб. Успявам да те държа далеч от потока на мислите си и да се концентрирам върху ежедневните задачи. Върху лекцията, домашното или пък изпита. Научих се да живея, да дишам без теб. Без да чувам веселия ти глас. Или страстния ти шепот, галещ ухото ми. Насаме или в кафето. Пред дъската или зад чина. Пред приятели и непознати. В ресторанта или на семейната вечеря.

Но влезеш ли веднъж в главата ми, с часове не мога да те изкарам оттам. Образът ти прогонва всички останали мисли, сякаш си отмъщаваш, че са те държали далеч от мен. Устните ти изпъкват на фона на мраморната ти кожа, застинали в права линия – като съвършено оформен хоризонтален сталактон. Сините ти очи са така ярки и истински, сякаш стоиш пред мен.

Само че в тях няма вече любов, нито радост. Ти ме гледаш с равнодушието на съвършено безчувствен човек. На опустошен, предаден любовник, у когото вече не е останала нито жал, нито гняв, нито тъга.

Това са същите очи, които никога не съм знаела дали притежавам, но и които са карали пулса ми да препуска, а мен - да изтръпвам от блажено нетърпение. Същите искрени звезди, които са галели сърцето ми. Под лъчите на които душата ми е разцъфтявала.

Чувството за вина отдавна е преборило гнева и дори любовта ми. Смалило я като грахово зърно и с нея опипва защитата ми - щита на съзнанието ми пред болката. Тя търси, докато намери слабо, още живо място. И там забива металните си шипове – тънки и прецизни като самата мен. 

Не мога да дишам. Хващам главата си и отчаяно се моля да си отидеш, за да си поема дъх. Опитвам се да се изправя, но нямам сили да го направя. Затова се предавам и се свивам на кълбо, чакайки да си отидеш. Да ме избавиш от ужаса, парализирал тялото ми. Понякога ритам яростно и тялото ми се вие като уплашена змия, усетила, че е уловена. Мъча се да се отскубна, да избягам от вината.

Остави ме да живея, да се престраша отново да изляза от стадния поток, на плъзгащата се по повърхността маса от пластмасови същества, който ми помага да заглуша парещия ти език в главата ми! Защото единствено в потока мога да съществувам без спомена и без вината.

Да, да съществувам. Не и да живея.

Но какъв е смисълът просто да пребиваваш на тази Земя, като престъпник, като ням гост, криещ се сред тълпата, молещ да не бъде забелязан.

Сега аз се моля горещо. На Бога, на теб и на себе си. 

В началото се будех нощем и се молех. Не за нас. За нас бъдеще няма. Но има за теб. И за мен. Аз знам, че двамата все някъде, с някого ще намерим щастието си и ще продължим.

Някой ден ще се срещнем случайно, улисани в себе си или пък влюбени - в живота и в неговата магия. Ще се прегърнем, отново искрено щастливи и може би обичащи. Не един друг, а себе си. Може би ще делим любовта си с някого, а може би не. 

Тогава ти ще си разбрал себе си, а аз ще съм си простила. Този ден, аз знам, ще дойде и за двама ни. Но той не е днес.