Няколко етажа по-надолу
Веднъж, когато се прибирах във входа, ме спря възрастната жена от първия етаж. И ме попита как е да живееш на последния, а аз и отговорих, че се чувствам добре, макар че да не беше така. Често се местех и винаги, когато се налагаше да остана някъде за по-дълго, живеех на последния етаж. Не зная как винаги така се получава. Не се живее лесно на моя заветен етаж. Силният вятър понякога ме буди през нощта, а когато завали порой, таванът прокапва. Е, поне тропота, който дъждът носи със себе си, за малко измества самотата, която сякаш е залепена за мен. Може би това привличане към най–високата точка на сградите е, защото когато бях дете, мечтаех един ден да полетя и знаех, че скоро ще се случи. Но когато погледна през прозореца дребните човечета, които се движат като мравки, забили поглед в земята, забързани в своето ежедневие. Въпреки случващото се долу, при мен нещата почти винаги бяха в застой.
Но три етажа под мен, на шестата панелна плоча от блока, нещата не сто ...