Написах едно писмо... До теб...
Съжалявам, но почти умрях, докато чаках... Казах – ще пиша само, когато почнеш смъртоносно да липсваш... И е така... Морето е красиво, без вълнение, ухае на водорасли, чайките крещят името ти... Няма те... А в мен се промъкват студът и самотата, и колкото и да вярвам, започва да ме е страх, че ме забравяш.... Сигурно е нормално – жена на средна възраст, доста недостатъци във външността, но... Хубаво е с теб... Кехлибарните ти очи имат особен наситен цвят, когато слънцето плъзне лъчите си върху тях, като нежна ласка... Имаш закачлива трапчинка на дясната буза, която се появява в специални моменти, а аз вярвам, че е само за мен... Около теб витае мистерията на лошото момче, а това усилва магнетизма ти стократно... Понякога сутрин, когато се събуждам омаяна от алармата и неспокойния сън точно преди да осъзная, че това което сънувам е просто илюзия, се питам... Дали те има??? Или си плод на уморения ми мозък точно преди разсъмване... Измислих ли те...? Като отчаян опит да открия господин Идеален Само За Мен...? Като последно пърхане на крилете на пеперудата, миг преди да пламнат от свещта... Миг преди да се превърне в пеперудена пепел... Миг преди да разбере, че това е краят на мизерния ѝ живот на вечно стремящо се към смъртта си насекомо... Безумно създание на Бог, което изпитва екстаза и агонията едновременно... Ако те няма, по-добре и аз да я последвам в кладата... Защото, ако те няма... Няма море, няма пясък, няма слънце и облаци, и дребен летен дъжд... Няма музика, няма ухание на нарциси, няма нежен пролетен мрак... Няма живот... Просто самота с ежедневен ритъм, безсмислено вдишване-издишване, безсмислено пилеене на време... Едно глупаво Има ме... Без смисъл...