„Обичам те! Прости ми!“
Така започна. Едни малки, прости и едва дочути думи, промениха всичко. Последното нещо, което къщата чу преди да я изоставят. Дълго след тях нямаше човешки глас в двора ѝ, не се носеше детски смях под стряхата ѝ и нямаше кой да се катери по провисналия ѝ покрив.
Старата къща се усмихна при спомена, въздъхна и изтупа събралата се прах от порутената си стряха. Поизправи леко, наклонените си и напукани дувари, и изпусна едно едвам чуто кирпичено стенание. Няколко керемиди се размърдаха и понаместиха. Ако някой минеше покрай нея не би забелязал нищо необичайно. Само съседната крива върба може би мярна нещо или ѝ се причу, ала не бе сигурна, а стария дъб до дувара се направи на сляп.
Всичко си тръгна по старо му, но все пак нещо се бе променило. Слепият дядо от горната махала щеше да каже след време, че е усетил нещо ― вибрациите в селото се променили. На краварят му направи впечатление, че добичетата му започнаха да дават малко повече мляко, а агронома от долната ма ...