"... какво е Човекът:
                                                                         две дати на камъка - ето животът ни
                                                                         с тире между тях - за пътека..."

                                                                         Кольо Александров

                                                                         Посвещавам на моя приятел.

                                                                         Почивай в мир!

Слепецо!

За какво са ти утрото, слънцето, вълните, морето, дъгата и залезите!

Завиждай на анатомично слепите, които всеки ден живеят в светлините на картините, нарисувани в собственото им съзнание, усещат солта на морето и безкрая на тази необятна красота.

Завиждай на мъдростта им, мислено минавайки всеки ден под дъгата.

Мрази ги, защото Бог им е отнел зрението, а само те са способни да видят
Живота.

Презирай надеждата им, че залезът не е края на поредния ден, а жаждата за новия.

И нека ти е студено! Затвори се между четирите стени на дома си, радвай се на материалното си благополучие, дави се в собствената си вяра, че си щастлив.

 Слънцето никога не ще те докосне! Ден след ден бясно те блъскат вълните, а ти упорито надигаш глава само и само, за да не те потопят на дъното. А дали някога ще осъзнаеш, че отдавна си мъртъв, обгърнат от монотонния си делник и безумните си планове за бъдещето...

Стига с това бъдеще, стига си пресмятал!…

Усещаш ли колко си сакат?! Та ти отдавна нямаш ръце, защото не познаваш чувството да живееш само заради топлата прегръдка на децата си. Стига си чел разни философии за смисъла на живота. Можеш всеки ден да го преоткриваш, прераждайки се в огледалните детски очи.

Презираш клошаря отвън, който рови в боклука ти за корица хляб и предава вестниците ти на вторични за кутия цигари. А дори той има дом. Бил той и собствения ти вход, където нощува на цимента. Но поне му е топло. Защото е оценил изгубеното.

Ооо, стига, стига. Твоите проблеми са толкова големи и значителни, че, потънал в собственото си мрънкане, отдавна не помниш какви са стремежите ти и какво, всъщност, искаш.

Плачеш ли?! Боли те?! Кое те боли? Сърцето? И защо?! То е просто един пулсиращ мускул. Парче месо, което след смъртта си няма да пожелаеш да дариш на някой друг. За да живее той така, както ти не успя. Както ти не проумя.

Презирам дори сълзите ти. Ти никога не заплака от радост. Всеки път беше от егоизъм и самосъжаление. Всеки път беше от слабост.

Ти никога не благодари. Все ми е тая в кого и в какво вярваш. Дали има Бог и от къде се е пръкнал света. Благодари ли поне веднъж на родителите си - не защото са ти купили апартамент и кола, а защото са те създали?!…

Каза ли обичам те на някого… ей така, без повод?!… Или тоя език ти е даден само, за да се оплакваш и мърмориш?!...

Ех, Слепецо! Седнали сме всички на една маса, не виждаш ли?! Бием с юмруци по нея като пияниците в кръчмите, говорим си банални неща и не спираме да се оплакваме. Колко сме слаби!

Пиша ти, а по лицето ми се стичат сълзи.

Няма да спра да ги презирам.