Бях облечена в синьо. Ако бях отишла в къщата на Г-жа Познавам-те, тя щеше да ми каже: “Май ти се пътува” и както винаги, щеше да е познала (отчасти). А аз щях да и отговоря: “Не ми се пътува, но ще пътувам, по скоро, искам да избягам…”, а тя щеше да ме погледне с големите си очи, да прокара тънките си пръсти с дълъг червен маникюр през непослушната си коса, щеше леко да свие устни и без да казва нищо, да попита: “На нищо ли не те научих?!” Аз на свой ред щях да се усмихна изкуствено, за миг щях да си помисля: “защо не мога да казвам нещата като нея?!”, и точно, когато отварям устни, за да кажа обичайно оправдание, тя щеше да ме прекъсне и да смени от учтивост темата. Щях да се успокоя, да се отпусна и потъна в креслото с мисълта “уфф размина ми се”. После щях да си тръгна и по пътя да водя друг, съвсем различен “диалог” с нея, в който аз да “спечеля”, уви, това се случваше само в моята мисъл. Това, обаче не ме притесняваше особено, защото знам, че ще има още много такива разговори и п ...