На гарата седеше един мъж и плачеше. Вечерта бавно никнеше на Стралджа. Влаковете идваха, присядаха на перона да си поотдъхнат и пак се втурваха из пътя си. А този мъж продължаваше да хлипа. До десния му крак жълтееше „Най-здравата торбичка”. В нея чифт работни обуща, работно облекло и недопита бутилка от неизвестна марка минерална вода се спотайваха виновно. И бутилката, и дрехите, и обущата бяха НАТО-вски от полигона в Ново село, Сливенско. Оттам беше и подсмърчащата муцуна на седналия мъж.
Гладен, без пари, без обич, без уважение, без надежда, само с една посока - София. А в София мъгла от неизвестност. Да, ето откъде идваха сълзите и дълбоките „мъжкарски” въздишки.
- Неее! – вдигна ръка, залитна и падна човечецът. Изправи се, седна и пак зарева:
- Беше, беше! Новото беше дошло, а сега го няма. Отиде си, защото го изтървах. И затова рева! – сълзи течеха по бузите му, докато говореше и ръкомахаше.
Стрелочникът го изгледа като смахнат и се запиля по релсите. В следващия миг на гарата ...