8 min reading
Беше лежерна и спокойна, слънчева февруарска неделя. Един от онези дни, които оставаха в съзнанието ни с нещо наистина значимо.
Прекарах почти целия ден пиейки кафе и въргаляйки се в леглото (пълен, и абсолютен релакс), когато слънцето се заигра с кожата и косите ми, подканяйки ме да стана, и да оползотворя по някакъв начин остатъка от вълшебната ми неделя.
„Какво пък?!“, казах си, „Знам какъв трябва да е почти перфектният край на този ден“.
Седнах в леглото (рошава, сънена и прозяваща се), взех лист, и химикал и започнах да пиша...
Писането... Едно от малкото неща, които действаха успокояващо на нервната ми система и караше съзнанието ми да отприщи всичко, което беше насъбрала душата ми.
Съзнанието... Онази част от мен, която почти постоянно беше будна и без значение от времето, и пространството ме вкарваше в най – различни размисли.
Душата... Другата част от мен, която доста често кървеше, но винаги успяваше да събере разпръснатите си парченца, за да построи за теб заслон, под който ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up