Днес младите българи масово се евакуират от родината си през Терминал 2. Кой е виновник за това явление? Ще ви отговоря на този стремглав въпрос, уважаеми читатели. Но преди да достигна до отговора му, ще споделя с вас, че ако по времето на соца границите ни бяха широко отворени за желаещите да напуснат тази страна, то в нея биха останали само червените бонзи и техните лакеи в червени ливреи. Никой друг - повярвайте ми. Защото българинът е всичко друго, но не и идиот. Той може да не умее да се бори за свобода, но иска да живее в свободни общества, където трудът му се заплаща адекватно, а не да бъде безогледно ограбван. Сега много се спекулира с времената на Тато. Мнозина политици, от една дразнеща с цвета си биковете партия, ловко и в Гьобелсов стил, насаждат у младите, които не са и помирисвали социализъм, идеята колко хубави и справедливи са били онези времена. И лековерни младежи и девойки им се доверяват. Лековерните никога не свършват. Точно на тях разчитат тези политици. Защото им трябва свеж електорат, тъй като техният, вече абсолютно грохнал и състоящ се единствено от изнемощели пенсионери, живеещи сякаш във времената на Ленинградската блокада, си отива по чисто биологични причини. Но обективната истина е много по-различна. Тъй като съм отраснал от дете при социализма и спомените ми за него са по-ярки от тези за днешния ден, с този материал искам да ви запозная с обективното състояние на нещата. На първо място ще споделя с вас, че от социализъм до социализъм имаше разлика от земята та до небето. Прости примери са социализмът в Унгария, Чехословакия, ГДР и Полша. Първоначално унгарците не бяха напълно под железния диктат на Москва. Освен това те винаги са се отличавали с висока борбеност и отговорност за националните си проблеми. Такива са и в момента. Да вземем например Виктор Орбан и неговата несъглашателска политика с ЕС и Запада, като цяло. И да сравним с настоящите йесмени /и йесуомени/, налични неслучайно във всяка една партия у нас, готови да наденат въжето на шията на собствената си нация, само и само, за да получат своите тлъсти комисионни и постове. По същата причина, през 1956г., съветските войски, нахлуха в Унгария, за да се ревизира ситуацията, в тази непокорна на Москва страна, с потоци от кръв /нека отдадем тук почит на Имре Наги - една от най-светлите и величави личности в унгарската история, опълчила се героично на съветския диктат и убита безмилостно от него/. Пак по същата причина, през 1968г., след едно прословуто съвещание на кубето на Варшавския договор, състояло се в Черна над Тиса под патронажа на Брежнев, в Прага нахлуха съветските танкове, а редом до тях бяха /представете си/ и братските български танкове, както и тези на останалата част на войските на Варшавския договор. Така законното правителство на Александър Дубчек, дало големи свободи на чехословашките граждани, бе свалено от власт и обвинено в нежна контрареволюция. А Чехословакия със сила удържана в съветската орбита и поставена отново под ботуша на диктатурата на пролетариата. ГДР беше държана като представителна витрина на социализма и спонсорирана щедро от Москва.  По тази причина немците там добре си живуркаха, но все пак значително по-зле от съседната ФРГ. Поляците, които по принцип ненавиждат руснаците, винаги отиват със свежи цветя пред паметника на своя сънародник Феликс Едмундович Дзержински - страховития /от времената на Ленин/ ръководител на ВЧК и НКВД, защото същият е избил толкова много руснаци в мирно време, колкото цяла Полша не е успяла  за цялата си военна история! Независимо, че социализмът нанесе големи щети на Полша и което е най-лошото - тази страна трябваше да понесе позора да е под шапката на СССР - държавата, която си подели с Хитлер нейната територия през септември 1939г. /както се поделя агне между разбойници/, все пак поляците, за тяхна чест, отстояха главното -  селскостопанските им земи да останат частна собственост и религията им да не бъде унищожена. И накрая да кажем няколко думи и за Румъния. Тази страна също не долюбваше руснаците и в един момент нейният социалистически диктатор Чаушеско изневери на Брежнев и отцепи Румъния от СССР. По същата причина - години по-късно той бе заловен, чрез държавен преврат и убит, по нареждане на руснаците, по беззаконен и показен начин, за да видят всички, какво очаква непослушните на Москва за в бъдеще. Тук е мястото да отбележим, че всички страни от соцлагера бяха дарени на СССР в резултат на предателски акт от Запада извършен по време на знаменитите исторически срещи в Техеран, Ялта и Потсдам между тримата големи: Сталин, Чърчил и Рузвелт /в последната конференция заменен от новия президент на САЩ Труман/, които си поделиха тогавашния свят и хвърлиха тези страни в ада на болшевизма!

Но да се върнем към нашата многострадална родина. Трагичното обстоятелство тук е, че комунистите в тази страна никога не са били достатъчно силни. А по-точно казано винаги са били малцинство. По-голямата част от тях са се ориентирали към комунизма на 8-ми срещу 9-ти септември, когато е станало съвсем ясно накъде духа вятърът.  Тоест те са от хората хванали последния влак за лична облага. В преобладаващата си част тези хора са били необразовани и послушни на Москва до мозъка на костите си. А немалка част от тях са били направо нейни агенти. Готови на всякакви мерзости, само и само да докажат своето верноподаничество. С една дума - по-католици от папата. Те са следвали сляпо и послушно съветския модел. Незабавно след 9 септември 1944г., по сталински образец, тези хора започват чистка сред българското население. Избити са масово представители на интелигенцията, точно по начина, по който вършеха това Пол Пот и Йенг Сари в Кампучия /Камбоджа/. Създадени са концентрационните лагери в Белене, Скравена и на още много други места, организирани по сталински почин. В тях са настанявани хора, дори по непроверени доноси, които са завършвали там жизнения си път по особено жесток и недостоен начин. Започват и масови изселвания на хора и цели семейства. Давам примера с моя дядо по майчина линия - генерал-майор Младен Алексиев Филипов, заслужил царски генерал, на когото Александър Цанков е отделил цяла страница в мемориалната си книга "България в бурно време" /изд.Прозорец, 1998/ - човек с няколко ордена за храброст и доблестен военен - герой от битката при Гевгели. Той е бил изселен още преди да се родя с цялото си семейство в Етрополе за срок от 15 години, без да има каквато и да е връзка с фашизма у нас, защото е пенсиониран през 1936г.

Комунистите у нас пряко копират съветския челен опит. Съветите създават колкози и совхози, експропреирайки земята на т.нар. от тях кулаци /едри земевладелци/. Но докато в Русия е имало крепостни селяни и те са били твърде много, у нас всеки селянин е разполагал с парче земя. В резултат на масовата експроприация тази земя му бива отнета, а селянинът, насилствено обеземлен, е вкаран в т.нар. ТКЗС-та /трудово кооперативни земеделски стопанства/ и ДЗС-та /държавни земеделски стопанства/, впоследствие прераснали в т.нар. АПК /аграрно промишлени камплекси/. Така селянинът, който безкрайно обичал земята си и милеел за нея, е бил лишен от същата. Но главното - той бил лишен от единствената си собственост и следователно от мотив за съществуване. Целта била да се пролетаризира селското население, защото според теориите на Маркс, Енгелс и Ленин, щом това население притежава дори и незначителна собственост, то се превръща във враг на червените. Да припомним Лениновата теза, че дори и дребна да е - частната собственост ражда ежесекудно, ежеминутно и стихийно капитализъм, при това в огромен мащаб. А червените са искали да унищожат врага в зародиш. Така българското село било тотално обезземлено. Лишените от земя селяни, били масово пренасочвани към градовете, за да станат работници в комунистическите фабрики. Целта е била изкуственото създаване на пролетариат за една изкуствено създадена промишленост, разчитаща в преобладаващата част от случаите на чужди суровини /типичен случай е комбинат Кремиковци/. Това е съдбовната грешка и вина на социализма в България - унищожаването на селянина като прослойка от населението. Паралелно с това, през 1947 година, влиза в сила и т.нар. закон ЗНЧИМП /закон за национализация на частните индустриални и минни предприятия/. Чрез него се предвижда национализацията и на воденици, мелници - уемни, каменни и пр. Така селското население е завинаги лишено от всякаква собственост. Местни червени дерибеи започват да властват на село. Те определят колко да се плаща на трудоден. Ще дам едно сравнение. В периода 1968 - 1978г. цената на един типов хляб бе 15 стотинки. На хляб Добруджа - 26 стотинки. А на бял хляб - 30 стотинки. По това време селянинът работеше за 16 стотинки на трудоден. Тоест, той можеше да си позволи с еднодневната си заплата да си купи само един хляб и то - типов. По същото време цената на половинка краве кисело мляко беше 23 стотинки. Тоест същият този селянин не можеше да изработи дори една кофичка краве кисело мляко. Цената на трамвайното билетче беше 4 стотинки, на тролейното 6 стотинки. Тоест този селянин работеше тежка физическа работа под убийствено слънце, от която получаваше на ден толкова, че да си купи едно трамвайно и две тролейни билетчета. При тези данни, преценете сами колко добре са живеели хората на село при соца. Това доведе тези честни люде до пълна материална безизходица и те започнаха да крадат, за да могат да оцелеят. И никой не може да ги вини за това. Така комунистите принудиха честния и почтен български селянин - основата на морала на нацията, да стане лъжец и крадец. По селата настъпи тежка демографска криза и се наложи за прибиране на реколтата да се организират масово бригади от ученици, студенти и войници. Стигна се до такива спадове на селскостопанското производство, че през 70-те години на миналия век България внасяше картофи, лук и зеле от ГДР и Полша. Плодзеленчуците /особено през зимата/ пустееха откъм стоки. А наличните бяха нискокачествени /например купуваш си щайга череши, но половината са развалени и трябва да ги изхвърлиш/. Оттук се роди и следния виц. В ресторант клиент си поръчва камилско око с лук, защото вижда това ястие в менюто. Но келнерът му съобщава, че не може да изпълни поръчката. Разочарован клиентът казва - разбрах, нямате камилско око. А келнерът отговаря: Имаме камилско око, другарю, но нямаме лук!!! Пустееха и колбасарниците. Така пък се роди следния виц: Преди 9 септември 1944г., вървиш по улицата и виждаш магазинче за хранителни стоки с табела "Пешо". Влизаш вътре и гледаш колбаси. След 9-ти септември 1944г., вървиш по улицата и виждаш магазинче за хранителни стоки с табела "Колбаси". Влизаш вътре и гледаш - само Пешо! При социализма не се продаваха шоколади /освен в т.нар. Кореком-пунктове - за обмяна на валута/, а само безвкусни марципани. Нямаше банани, мандарини, портокали. Такива можеха да се купят само срещу Нова година и то в т.нар. специални магазини. В София имаше само три такива магазина - на бул.Дондуков, на ул.Раковски и до т.нар. Детмаг /магазин за детски стоки/, който се намираше близо до ротондата. Опашките от чакащи бяха километрични. Имаше ограничение за закупуване - не повече от два килограма плодове. Озверели и премръзнали граждани псуваха и очакваха със затаен дъх реда си, но често плодовете свършваха точно пред тях. В България беше приложен модел, заимстван от Доминиканската република. Той се състоеше в следното. Най-отгоре - на върха - стоеше червената камарила. Партийните бонзи от БКП. Те бяха старци и баби на пределна възраст, изглеждащи трагично, но с абсолютната власт на самодържци. Това бяха хората от ЦК на БКП /централния комитет на българската комунистическа партия/. След това следваше т.нар. Политбюро. И естествено УБО - организацията от гавази за охрана на висшестоящите старци и баби от Олимп. Всичките тези същества ползваха нечувани привилегии и бяха с огромни заплати /да припомня, че един научен работник вземаше около 220 лв, един полковник около 600-800лв, а служител на УБО около 2000лв./ След това идваха служителите на МВР /министерство на вътрешните работи/ и МНО /министерство на народната отбрана/ - хората, които в масов мащаб реализираха властта в държавата. В рамките на МВР беше и ДС /държавна сигурност/. Освен всичките тези, привилегии ползваха и техните роднини до девето коляно. В болниците имаше винаги едно специално крило с абревиатура АБПФК /активни борци против капитализма и фашизма/. Там преглеждаха червените  другарчета и техните родственици, без опашки. Останалите - нормални хорица, стояха пред кабинетите, понякога с дни наред, докато бъдат удостоени с внимание за преглед. В това се състоеше т.нар. безплатно здравеопазване в НРБ /народна република България/. Казвам това от първа ръка, защото баща ми беше виден лекар и съм виждал всичко със собствените си очи. Системата АБПФК създаде и социално инженерство, тъй като деца и внуци на активните борци имаха отделни квоти за прием в елитните гимназии и във висшите училища. Изброеното от мен население, ведно с т.нар. дипломатически корпус, формираше около 1/3 от населението на НРБ. Все хора с големи привилегии и с як кокал в устата. Хора, които имаха право да носят оръжие. Всички до един членове на БКП или БЗНС /български земеделски народен съюз - абсолютно подчинен на БКП/. Към тях добавете и хората, работещи и в медиите и всичко ще ви се изясни. И дума не можеше да става за недоволство отдолу. Това означаваше тези привилегировани доброволно да пуснат захапания от тях кокал.

Втората основна грешка на социалистите в България беше, че посегнаха на религията. В църквите бяха назначени попове-ченгета с тайни чинове. Всъщност те бяха доносници и следяха стриктно да няма обединяване на вярващи в широки групи. Вярващите бяха предупреждавани да не посещават църкви. В резултат българинът от вярващ беше превърнат в безбожник. Нямаше какво да възпре моралното му падение. Така се опитваха да поставят под контрол и душите на хората.

България през 1979г. беше на 3-то място в света по численост на немотивираната престъпност.

Всичко това, обаче, се пазеше в най-строга тайна. Както пазеха в тайна от нас и пораженията от Чернобил. Узнах тази информация от виден наш адвокат /и мой приятел/ сега работещ в международния арбитраж, който тогава стажуваше в МВР и имаше достъп до вътрешна информация и статистика.

И сега идва третият и най-големия грях на червените бонзи. Те ни убеждаваха във високия комунистически морал и в най-светлите идеали на социализма и комунизма. Обещаваха ни че през 1980г. комунизмът ще бъде построен и върху нас, като от рога на изобилието ще се сипят материални блага. Основният принцип на Маркс, Енгелс и Ленин гласеше:

От всекиго според способностите, всекиму според потребностите!

Но постепенно стана ясно на всички, че този принцип не само не е израз на върховна справедливост, а точно обратното - води до върховна несправедливост. Защото някой от висшата комунистическа номенклатура спокойно може да оцени способностите ти като много високи и да изисква съобразно тях, а да определи потребностите ти като безкрайно ниски и ти да си останеш с пръст в устата!!!

Но да се върнем на другарите, които ни обещаваха настъпването на светлото комунистическо бъдеще не по-късно от 1980г.  Ние видяхме как същите тези хора с лека ръка предадоха идеалите на Ботев, Левски, Смирненски и Вапцаров. Видяхме с очите си как децата им отидоха да завършват най-престижните университети на идеологическия им враг - капитализма, в лицето на САЩ, Великобритания и пр. Видяхме същите тези червени главатари, които обявяваха религията за опиум на народите и отричаха църквата - да влизат след 10 ноември 1989г. масово в църквите, застанали редом и съучастнически един до друг, държейки от най-дебелите свещи /с погледи вперени в иконите/ да целуват с дебелите си от преяждане устни христовия кръст, без капка срам и свян. И видяхме как същите тези борци против капитализма първи проведоха масовата и касовата приватизация чрез своя премиер Жан Виденов, за да отнемат на работниците /създаденият от тях пролетариат/ и последното, което има - шепа ненужни хартиени акции. Точно в това се състои най-голямото престъпление на социализма у нас. Той обезвери масовия българин, като пред очите му залюля махалото и то смени единия полюс с другия. Бившите партийци и техните наследници безнаказано ограбиха цял един народ и сега са неговите капиталисти. Както обича да казва професор Юлиян Вучков от своето телевизионно предаване - социалистите се превърнаха от най-лявата в една ултрадясна партия!!! Тези социалисти, които учеха останалите на светли идеали се отказаха от тези идеали и ги замениха точно с онова, с което уж трябваше да се борят. Не е за учудване тогава, че този народ не може повече да им вярва и търси спасение през Терминал 2.

Но какъв е изводът, ще попитате справедливо вие, уважаеми читатели. Ще ви отговоря само в един ред:

Докато в България не бъди извършена истинска лустрация /колкото и закъсняла да е тя/ не може да се надяваме на бъдеще за българите!

Бел на автора. Моля всички читатели да вземат под внимание следното немаловажно обстоятелство, валидно преди 10 ноември 1989г. Тогава България беше член на СИВ /съвета за икономическа взаимопомощ/ и на Варшавския договор. Тя беше дотирана в голяма степен от руснаците, дори се занимаваше с реекспорт на руския нефт. Въпреки тези огромни средства, които получиха родните социалисти, те злоупотребиха до такава степен с тях /виж статията ми:

https://otkrovenia.com/bg/proza/konkvistadorite-s-chernite-kufarcheta    /,

че образуваха огромен външен дълг на България. Това е все едно да изсечеш гора и да оставиш на нейно място сипей на следващите правителства, а след това да искаш да пеят птици в него!