1 min reading
Живял някога, много отдавна, още когато колата била 2 лева, един много тъжен и много самотен панталон без сърце. По цели дни панталонът плачел безутешно, обикалял обелските улици и говорел:
- Тази зла съдба, защо ме прокле така? Да се скитам сам по света, без да мога да обичам, без да мога да мразя, без да мога да чувствам. Как искам да съм коравосърдечен или милосърден. Как искам сърцето ми да тупти учестено от вълнение. Как искам да умра от сърдечен удар. Но не е това моята съдба. Осъден съм да живея с тази студена празнота в дълбините си…
Така говорел панталонът и плачел.
Една коледа, може и миналата да е била, в НРО дошъл самият Той (за Дядо Коледа говоря, не за Мишо). Дядо Kоледа тъкмо си купувал Coca-Cola и цигари за елените, когато чул плача на панталона. Трогливото сърце на стареца трепнало. Той си взел рестото (75 стотинки) и изтичал след панталона.
- Хей, поспри се – викнал той. – Защо плачеш?
- Защото съм прост панталон без сърце. А така искам да имам сърце, защото сега съм ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up