Обещание за завинаги
Тя никога не бе вярвала на думата „завинаги”. Това бе един твърде дълъг период, за да може да бъдеш сигурен, че можеш да оставиш нещата непроменени. Вече не вярваше в нищо. Нямаше смисъл. Защото каквото и да бъде изречено, то може никога да не стане реалност.
Тя го обичаше. Той нея също. Колкото и да се вярваше, че тези чувства не са истински. Те вярваха, че са. Обещаха си да са заедно до самия край. Той бе спазил обещанието си, но сега тя седеше там сама. Наоколо нямаше нищо освен развалини и пясък. Слънцето с огнени пламъци блестеше над нея, но тя не виждаше нищо. Единственото, което усещаше бе допира на ръката му до своята. Но той никога повече нямаше да я стисне.
Светът умираше.
Хората отдавна ги нямаше, оставяйки само роботите да пазят спомена. Но скоро и тях нямаше да ги има. Ръждата бавно ги убиваше. Искаха да са заедно до самия край, но той вече е мъртъв.
Нямаше смисъл да отиде другаде. Навсякъде щеше да види само смърт и отчаяние. Ръждата скоро щеше да уби ...