2.

,,Такъв ужас, такъв ужас!“

Скръндзи Стотинков лежеше на пода в спалнята си, вперил блуждаещ поглед в тавана и бълнуваше.

,,Такъв ужас, такъв ужас!“

Две неща го бяха довели да сегашното му състояние.

Първото – тази новопоявила гъба на хоризонта, заедно с музиката, които сериозно разстроиха естетическата и музикалната му страна.

Второто – Скръндзи Стотинков бе загубил пари.

Стандартът в Пърпълтаун не беше много висок. Заплатата му на банкер дори го надвишаваше, но Скръндзи бе допуснал да загуби цяла десетачка в десетминутна игра на покер и това беше достатъчно да изкара вътрешния му мир от равновесие.

,,Трябваше да уча повече Даоизъм на времето!“ - мерна се някъде бурята на мислите му.

Все пак някакъв си покер, какво толкова? - мислеше отначало. Беше решил да опита все пак и не виждаше, защо да не го направи. Скръндзи и без това не бягаше по така наречения ,,живот“ и сметна, че нищо няма да му навреди, ако пробва поне веднъж. За момент дори се зачуди защо ли досега не се беше захващал сериозно да разучава играта покер.

Бързо откри защо.

Не можеше да схване правилата, колкото и да му ги наливаха в главата, плюс което (и заради което)... загуби пари без да го е предвидил.

Както авторът изтъкна по-горе това срина изоснови крехката кула на душевната му хармония.

Картите сринаха тотално кулата на хармонията, сякаш беше кула от карти.

(Авторът: Еее, стига вече, не се научих че добрият разказ става само като си режа любимите фрази!)

В момента, в който Скръндзи изгуби десетачката, избяга от заведението, прибра се у дома и оттогава не бе излизал, втренчил блуждаещ поглед в тавана.

За негово щастие бе в излязъл отпуска.

Гъбата и музиката единствено го бяха смъкнали от леглото на пода.

,,Такъв ужас, такъв ужас!“ - бълнуваше басистът-банкер.

Скърнзи иначе беше добронамерен гражданин, но чувствата му към парите променяха неговата действителност по странен начин.

От осем години не беше напускал дома си с друга цел, освен да ходи на работа.

Единствените му приятели (грешка: социални контакти), които той вече смътно си спомняше, бяха Брамбъзи Гъдулков, Винкел Патрашков и Лютня Тритактова – членовете на група, която те преди време бяха сформирали. Не беше ли побърканите ангели, откачените ангели, веселите ангели, или нещо от сорта? Скръндзи вече не помнеше.

На вратата му, за пръв път от осем години, се позвъни.

Скръндзи в първия момент не реагира. След това рязко се изправи, прикани бурята в съзнанието си да утихне и тръгна към вратата.

Отвори и видя своя приятел Брамбъзи Гадулков, заедно с жена му Лютня, приятеля им Винкел и микробусът, с който те пътуваха по концерти преди... колко години?

- Брамбъзи? - попита Скръндзи така, сякаш не го беше виждал от вчера.

Приятелят му се усмихна и каза:

- Здравей, Скръндзи.

Китаристът изгледа намачкания му костюм.

- Явно скоро си се прибрал от работа.

Скръндзи си спомни играта на покер, изтласка я от съзнанието си и отвърна:

- Ами не толкова скоро, но бях на работа преди това и сега съм в почивка.

- Супер, ами виж, трябва ни помощта ти, налага се да сформираме групата отново.

Банкерът примигна, все още замаян от умопомрачението и каза:

- Добре, чакай да... си взема бас китарата и... да се прео-буя и прео... прео-блека.

Тримата го изгледаха озадачено, но Лютня се усмихна и каза:

- Не се притеснявай, ще те изчакаме. Не сме се виждали отдавна и без това.

Гласът ѝ изцяло върна самосъзнанието (макар и то да си беше взело отпуск) в ума на басиста.

- Идвам ей сега – каза Скръндзи и се шмугна вътре.

След петнадесет минути излезе с бял панталон, сини обувки, зелена риза и дълъг куфар, висящ на гърба му.

- Да тръгваме – каза той.

Докато Брамбъзи шофираше, обясни ситуацията:

- Музиката, миризмата, кафявият напалм, всичко идва от жената на Винкел. Не знам какво точно се е случило, извън разказана на тупанджията ни, но има само един начин да разберем.

- Неее, не ми казвай, че трябва да отидем там. Пет дена лежах на пода!

- Нали каза, че си бил на работа?! - попита китаристът.

- Бях, преди пет дена – отвърна басистът.

- Хм, че колко ти е отпуската – каза Брамбъзи и се загледа замислено в пътя.

- Седем дена.

- Хм!

Кратка пауза на мълчание.

Лютя каза:

- Не искам да знам повече!

Винкел продължаваше да страда за Чичарита.

След минута-две Брамбъзи се обади:

- О, и аз не искам!

Скръндзи го погледна за секунда, преди отново да впери очи в пътя, а Лютня се плесна по челото:

- Ох, какво, по дяволите, намирам в теб?

- Амии – в главата на китариста се завъртяха образи от миналото – мисля, че начина, по който си сресвам косата.

- О, сигурно ще е това, за друго просто не мога да се сетя! - добави тя.

,,Моментът е добър да сменя темата“ - каза си китаристът.

- Та няма как, Скръндзи, трябва да изнамерим източника на тази музика и да разберем защо не изчезва, а се усилва заедно с миризмата.

- Както и да спасим Чичарита и Пърпълтаун – допълни Лютня.

- Чичирита, Чичарита, моя Чичарита,

свидна като шунка вита,

къде си ти, солидна синьорита,

морето все ме пита – зарецитира до тях философът.

Тримата се извъртяха към него, а Скръндзи се обърна към Лютня:

- Абе това между тях май, както с книгите, сериозно се оказа

Лютня поклати глава и понечи да каже нещо, но Брамбъзи я прекъсна, също клатейки глава:

- Казах му навремето да се отдаде на барабаните, но изведнъж взе много да си пада по Ницше, Шопенхаур, Кант, Бентнъм, Мил, Лок и прочие, и нямаше спасение. После се запозна с Чичарита и дотам.

Обърна се отново към пътя.

- Непредвидима е любовта към музиката и... мъдростта – каза Скръндзи.

Брамбъзи не виждаше начина, по който го гледа жена му, но усети тила си някак по-топъл отпреди:

- Така е и... скъпа, да не си ми сложила сигнална крушка на темето?

Скръндзи се обърна.

,,Тук ще стане весело“ - помисли той и се изхили.

- Не, скъпи, само те пека с поглед, но мисля че е повече от достатъчно.

Наистина бе запалила сигналната крушка и я държеше на тила на Брамбъзи.

- И ако още веднъж ме прекъснеш, може да си потърся нещо друго, което да харесвам в теб, освен прическата ти!

- Все ще се намери нещо, но предполагам няма да поискаш да я сменя...

,,Сигналната крушка е, сто процента съм сигурен“.

- Защо, никога не е късно да експериментираш – каза тя и свали крушката.

- Знаеш ли, когато си ядосана...

- Предлагам да охладите страстите, че си имаме компания – намеси се басистът.

Един кафяв призрак се беше залепил за лявото стъкло и се мъчеше да влезе.

- Няма да стане, пич - ,,За страстите не знам, но главата ми със сигурност охладня!“

Брамбъзи натисна едно копче и чистачката на стъклото (той не знаеше между другото трябва ли страничните стъкла да имат автоматични чистачки) предаде привидението в ръцете на въздушното течение.

- Скъпа, харесва ми когато гориш от страст.

- Ами може от това да ти е станало топло.

- Та какъв е планът? – попита басистът и помисили: ,,Социално активните хора имат много странно поведение на моменти“.

- Чичарита, Чичарита,

хрупкава като бисквити ,,Белвита“,

свежа като в летен ден - студено мохито,

как услажда се и горещтото мексиканско бонито,

щом умението на всички футболисти бива убито,

и как като в леден блок настръхва Виланова Тито,

щом топката зариташ по-умело от Ернандез Чичарито.

Последите рецитали на Винкел оставиха музикантите безмълвни.

Брамбъзи дори спря микробуса.

- Винкел, ти си... убиец на поети.

- Искам да го направим на песен! – каза Лютня.

- Аз съм басист, нас никой за нищо не ни пита! – допълни Скръндзи.

А авторът си помисли с примирение:

,,Ох, точно тези ли избрах за главни герои?!“

Четиримата стояха (на автора вече му беше все тая колко време) в творческо съзарцание и в един момент Брамбъзи потегли.

(Авторът: сети се бе, пич!)

- Та, Винкел ми каза, че Чичарита и преди е имала такива... хм... пристъпи, но този път нейните... газове са се разраснали, персонифицирали и излезли извън контрол.

- Да, тъкмо се канех да се прибера вкъщи, когато това олицетворение на некрасотата започна да придобива форми, а те оживяха и ме погнаха. Случи се малко след като прозвуча музиката. Бях получил творческо прозрение, а след това... прозрях и че изкуството е решило да ме вземе в жертва.

- Ето какъв е планът...

(Автор: още мааалко мога да те изчакам!)

Микробусът се приближаваше и привиденията, които прелитаха край тях, нападаха гражданите и придобиваха все по-ясни очертания. Долната част на телата им беше размита. Главите им бяха издължени от предната страна и обли отзад, над продълговатата част имаше две черни точки. Надолу следваше дълъг врат, телесна част и четири дълги ръце, всяка с по три пръста. Летяха плашещо бързо, а някои дори се блъскаха в прозорците на микробуса, който за щастие беше добре газоизолиран, но не толкова звукоизолиран.

Точно шумът от сблъсъците попречи на музикантите да чуят за какво говори фронтенът им.

- Какво, какво... чакай, Брамбъзи, носиш ли противогази? - прекъсна Лютня мъжа си.

- Да, ще имаш един, докато не започнеш да пееш.

- Да, да пея ли?! - попита с недоумение Лютня.

- Да, това е част от плана ми да се борим с тях – отвърна Брамбъзи.

- Като свирим? - попитаха тримата в един глас. - И аз пея? - добави жена му с глас на самотник в пустиня.

- Да – отвърна спокойно фронтменът.

Тримата го гледаха едновременно, потънали в поредното мълчание, след това се плеснаха по челата и завъртяха главите си разнопосочно като охранителни камери.

- Добре, това как ще ги спре? - попита Скръндзи.

- Ами смятам, че музиката е нещото, което ги захранва...

- Смяташ? - това бяха Скръндзи и Лютня в един глас.

- Да, ...така че ако засвирим метъл ще ги отслабим. Преди това ще сложим противогазите, разбира се – отвърна с Брамбъзи с ведър тон.

На Винкел му беше все тая и остана мълчалив, но Лютня попита:

- А, скъпи, намислил ли си какво ще правим, ако случайно гениалният ти план не проработи, а аз си махна маската, запея и се превърна в безмозъчна, вмирисана поп-фолк певица? - попита Лютня.

- Ами ти вече не си толкова млада и тази музика ще ти повлияе трудно. Плюс това вярвам в твоите гласови данни – отвърна Брамбъзи също толкова ведро, но не се почувства особено ведро отвътре и започна да благодари, че е на шофьорското място.

Тонът на жена му никак не допринесе това ведро усещане да стане по-малко илюзорно.

,,Дали шофьорското място е най-безопасно?“ - помисли той.

- Брамбъзи, ако успеем да премахнем заплахата от Пърпълтаун, спасим Чичрита и се приберем, гарантирам ти, че липсата на секс ще е най-малкият ти проблем!

- Е, нищо, аз си пазя гумената кукла от колежа, както и... ам... плюшеното алигаторче от детските години.

- Извратеняк! - вметна басистът така, сякаш казваше - ,,Я, вънка е слънчево!“

Винкел за пръв път прояви интерес към разговора, Скръндзи се почеса по брадичката, а клепачите на Лютня бяха единствената част от тялото ѝ, която се движеше, като остави очните ѝ ябълки съвсем открити.

Добре познатото мълчание.

- Ааам..., не скъпа виж, искам да кажа... за мен си млада, но...

- Пристигаме – наруши диалога Скръндзи и може би предотврати буря, която щеше да повлече не само първоизточниците си.

- Скъпи, имаме да си говорим много после!

Брамбъзи си повтаряше наум:

,,Спомни си Кутията. Какво казваше Кутията за такива ситуации?“

При тази мисъл в главата на Брамбъзи се завъртя и неизличимият образ на квадратна кутия с изображение на оскъдно облечена жена, както и мрачен замък, обитаван от летящи жени, с криле на прилепи и вампирски зъби.

,,Защо съм толкова откровен?“

Все пак не се притесняваше особено. Кутията винаги му беше помагала в подобни моменти.

Скоро микробусът се озова на площада на града, докъдето бе достигнала основата на пушечната гъба . Миризмата се усещаше дори и в мирис-изолирания микробус.

3.

- Ооооф, гадост! – простена Лютня.

- Ааа, не мисля че маските ще ни предпазят – каза Скръндзи.

- Нищо не може да ме спре да си върна Чичарита – каза с плам на поет Винкел.

Скръндзи си помисли:

,,Ах тези поети, не разбраха ли че в прозата е истината?!“

Брамбъзи беше леко притеснен, но опита да каже ободряващо:

- Ще успеем.

Което не прозвуча ободряващо.

Четиримата се наканиха да излизат от микробуса.

Продължиха да стоят на местата си.

Духовете обикаляха около тях. Обезумели тийнейджъри подскачаха по улиците, площада и играеха странен танц, който приличаше на движенията на мокро куче върху речен бряг. Музиката дънеше навсякъде. Гъбата бе на около тридесет метра и се приближаваше. Там някъде из некрасивата пушилка се намираше къщата на Винкел, Чичарита в нея и причината за цялото безобразие, което бе настъпило в Пърпълтаун. А общината вероятно все още взимаше решение какво да се предприеме.

- Така, ето плана – започна Брамбъзи – слагаме противогазите и се качваме върху микробуса. През това време ще се оформи сцена със всичко необходимо. Започваме да свирим и се надявам музиката ни да прочисти път в тази мътилка. Стане ли това, микробусът тръгва на авто... шофьор и ще ни откара до дома на Винкел. Взел съм еспумизан, щом стигнем там грабваме инструментите за всеки случай и влизаме при Чичарита.

- Ох, Чичарита, Чичарита, моя Чич...

- МЛЪКНИ, ЗНАЕМ! - креснаха тримата.

Винкел се сви, след това каза по същество:

- Предния път еспумизанът не помогна!

- Спокойно, взел съм и мезимфорте – каза китаристът.

- Абе Брам, провери ли дали това нещо не е радиоактивно? - намеси се банкерът.

- Моята Чичарита не яде толкова! - избухна Винкел, но Лютня го спря:

- Винкел, спокойно, той не искаше да каже това!

- Вин, извинявай, имам предвид... не конкретно към твоята Чичарита, но все пак...

- Как смееш?! - не сдържаше емоциите си философът.

- Винкел, спокойно – кой знае защо мелодичният глас на Лютня винаги действаше успокоително върху Винкел. Както и върху многото фенове в Пърпълтаун, когато ,,Обезумелите ангели“ запееха метъл балади.

През това време Брамбъзи беше извадил детектора за радиация и след няколко пиукания китариста каза:

- Не, нищо радиоактивно. Просто натурална биологична смрад, умножена по стотици пъти. Хм, степента граничи със свръхестественото, но не е толкова вредна – след това добави, докато чешеше брадата си – Не, всъщност е.

- Но – продължи той – това не трябва да ни притеснява. Според изчисленията на уредите ми този физиологичен газ заплашва да покрие целия Пърпълтаун и да закрие слънцето. Както и тази странна музика да продължи.

- Ама не, няма нищо притеснително! - вметна Лютня.

- Така че трябва да си пробием път директно през нея.

- Чудесно! – каза Скръндзи.

- Между другото не знам защо си мисля за големи, тлъсти и мазни неща, докато я слушам?

- Какво? - отново избухна Винкел.

- Които са сготвени между другото – обърна се Брамбъзи към приятеля си. - Винкел трябва да овладееш емоциите си. Слушай ме много внимателно, чака ни важна работа и не можем да си позволим излишни изблици на поетичен патос, разбираш ли?

Винкел кимна така, сякаш светът беше свършил.

- Знаем какво значи за теб... Чичарита – продължи Брамбъзи – но нас зависи да я спасим? Дори това да означава да я наричаме със всякакви имена.

Винкел кимна.

- Добре, само не я наричайте... знаете как!

Тримата кимнаха, осезаемо нащрек.

- Да, знаем, няма да чуеш тази дума от нас – каза му Лютня, а другите двама нарочно оставиха тя да го каже.

Когато някой наречеше Чичарита с ,,онази“ дума в присъствието на Винкел, наставаше истинско бедствие за околните и най-вече за този, който я е изрекъл.

Тогава разбираха защо философът-барабанист носи точно това име.

- Така, тръгваме, слагайте противогазите – каза Брамбзи.

Той натисна едно копче и от тавана изпаднаха маските.

- Последен модел са, тъй че няма страшно.

Тримата кимнаха, сложиха ги и излязоха от микробуса.

През това време сцената отгоре на превозното средство започна да се оформя - две крила излязоха от края му, завъртяха се едно спрямо друго и формираха кръг. През това време се появиха барабаните и китарните усилватели.

Някои от кафявите привидения връхлетяха, но музикантите ги отблъснаха с инструментите си и те се разпаднаха на изпарения.

Противогазите вършеха работата, но миризмата се усещаше дори през тях.

Сцената беше готова, музикантите трябваше само да се качат, но...

- Абе Брамбъзи – каза Скръндзи през противогаза – как ще се качим горе?

- ЪЪЪ... всъщност... можеше и да не излизаме от микробуса – отвърна китариста леко смутен.

- Защо ли не се учудвам? – каза Лютня. Пръстите на Скръндзи само подръпнаха дебелите струни на бас китарата, а Винкел удари палките една в друга, с поглед зареян в хоризонта.

Тримата влязоха, изкачиха се на покрива по същия начин, както и усилвателите, заеха местата си зад инструментите, направиха настройки и Брамбъзи каза:

- Лакуна Койл – Интоксикейтед.

Духовете ги бяха наобиколили. Лютня махна маската си и точно когато Брамбъзи засвири, тя викна в микрофона:

,,Умри! Умри!

А част от текста гласеше нещо от този сорт:

Разбито огледало,

седем години откраднат късмет,

опитах се да те поправя за пореден път,

но трябва да го остява да умре,

сънят, в който ние щяхме да оцелеем.

Прережи ми гърлото, ако лъжа.

...

Освободи го, изгубена амбиция,

и сега няма да гледам назад,

обърнах гръб и сега съм на земята.

Освободи го, суеверие,

и сега въздухът, който дишам,

е чист от отрови,

а аз съм обвързана със свободата.

Освободи го, суеверие,

Предадох се на тази приказка,

така че – умри!

Удивително, но планът на Брамбъзи проработи.

Духовете се разбягаха, младежите, които бяха наблизо и чуха песента спряха на танцуват, започнаха да се чувстват глупаво, и взеха до куфеят, а кафявата, въздушна стена отстъпи назад и в нея започна да се образува отвор. Микробусът на Брамбъзи бавно потегли, отворът продължи да се издълбава в посока към къщата на Винкел.

Духовете, които бяха наблизо, започваха да се държат неадекватно, други се разпадаха, младежите върнали съзнанието си взеха решение да прашат, (или да куфеят) превозното средство щеше да стигне благополучно до къщата, но изведнъж...

От двете му старани изникнаха два джипа, които подкараха с висока скорост към микробуса.

Китаристът видя това, натисна някакво копче с крак, до процесора, и двете врати изскочиха встрани.

Джиповете се блъснаха в тях и отскочиха, но музикантите загубиха равновесие и прекъснаха свиренето.

Духовете бавно, бавно се реорганизираха, а ,,Обезумелите ангели“ изпитаха огромно недоумение, кои може да са тези?

Джиповете се спряха и от тях излязоха по четирима бабити с розови тениски и противогази на главите.

Наобиколиха ги, а от кафевия отвор се появи нова кола с вградено ремарке. На ремаркето стоеше някакъв дебелак с черен костюм и противогаз, а до него едрогърдеста (много едрогърдеста) жена със същата маска и осткъдно облекло в черно.

В това време тийнейджърите и духовете започнаха да се приближават към всички тях, а мъжът с костюма извади някакъв кларинет, свали маската си и засвири.

Чу се незапомняща се с нищо мелодия, но подейства на всички засегнати от миризмата и мъглата. Тинейджърите се спряха, духовете също, миризмата изчезна, а кафявата мъгла застина във въздуха.

Музкантите бяха шокирани от станалото, но за Брамбъзи шокът беше двоен, защото той познаваше мъжа с черния костюм и кларинета.

Висок колкото него, дебел, с коса плувнала в гел, овално лице, малки очички, месест нос и къса долна челюст. Този човек винаги му бе напамнял с нещо на плъх или къртица.

Брамбъзи не го обичаше. Определено не го обичаше, но го познаваше.

-Здравей, Брамбъзи - каза той и се усмихна, а в усмивката му присъстваше пресъздадена топлота и добронамереност. Неща, които служеха за прикрите на нещо друго – дълбок излишък от злонамереност, безсърдечие и ненавист.

Това беше фалиралият поп-фолк продуцент на Пърпълтаун - Кавал Тарамбуков.

Фалирал по вина на Брамбъзи.

Следва....