Oct 8, 2008, 4:48 PM

Обичта на птицата 

  Prose » Narratives
1189 1 2
5 мин reading
                                                ОБИЧТА  НА ПТИЦАТА

                                                         втора част

        
Мъжът осъзна своята грешка, но не искаше да мисли и с вяла въздишка се отпусна на дивана. В този момент една залутана гургулица едва не връхлетя, в заблуждението си, през отворения прозорец, но сетне внезапно, прозряла опасността, объркано приплеска с криле и уморено кацна на близкото дърво.
    Мъжът с досада протегна ръка да притвори прозореца, но жената го възпря неудържимо и се взря с невиждащи очи в трепкащия силует на птицата. После, олюлявайки се, пристъпи несигурно няколко крачки, приклекна молитвено на коленете му и умолително каза:
  - Ще имаш ли търпение да ме изслушаш?
   Премреженият, от неистова болка, поглед видя как бавно се спускат клепачите му в знак на съгласие. Без този благосклонен жест тя не би се осмелила да говори, не от страх, а от нежелание да досажда. Постоянната му ангажираност го правеше хладен и отчужден от нея и нейните вълнения. Сключеният прибързан брак, вследствие на дребнавите амбиции на родителите и, които виждаха в него надеждна перспектива, а и мъжа - просперитет на солиден бюрократ в служебната йерархия, придаваше на отношенията им делови и безличен характер. Страданието, което непрекъснато терзаеше душата и, постепенно се притъпи и отшумя в нищо и никому неочаквана мелонхолия.
   Изведнъж си спомни как смутено стоеше пред психиатричното отделение, където беше настанена, след дълга депресивна криза, в ръце с букет цветя, сдържано и някак неловко непохватен в старанието си да и угоди.
   Изпепелената и от сътресения душа не го обикна. Но тя не упрекна себе си в безнравственост, защото интуитивно долавяше, че и той не я обичаше. Благоразположението, което проявяваше към нея, първоначално я дразнеше с натрапчивото си угодничество, в което прозираше нечисто вгнездена корист. Впоследствие се примири и с този компромис. Силно изявената и потребност от разбиране търсеше подходящи думи, които не срещнаха в неговото лице вярно отражение, а рефлектираха обратно, обидени и опошлени.
   Жената бягаше обезверена от влудяващата самота в студените му обятия, защото предпочиташе да зъзне оголена, отколкото да я подмамва коварно пустотата в бездната на мрачната безнадеждност. Страхувайки се от приближаващия миг на усамотение, в който приемаше метаморфозата на нещо вечно и необратимо, тя се вкопчи в неговото снизходително внимание, сякаш искаше прошка за несторен грях.
   Птичката отново припръхна с крила, кацна безшумно на перваза и любопитно впи тъжни очи в жената.
    Неусетно, надмогнала себе си, вътрешно разкрепостена, тя с екзалт усети, че най-сетне, след толкова крушения и ненадейни отдръпвания, притежаваше нещо свое, съкровено и единствено. Вродената и откровеност не и позволяваше да излъже и тя продължи да говори с някаква томителна задушевност.
 - Беше обич това, което се втурна като бесен прилив, като буен вятър, като необуздан жребец през мен... и не беше. А отсъстваше някакъв човешки образ.
  - А може би ще успееш да излезеш от умопомрачението и всичко ще се избистри - отвърна успокоително и ласкаво мъжът и с привидна нежност обгърна трескаво повдигащото и се рамо.
  Жената млъкна раздразнено и се отдръпна рязко, сякаш се гнусеше от престорената му прегръдка. Седна отново на крайчеца на стола  с поглед, блуждаещ нейде в друго измерение над мъжа, неспособен да се осезае с елементарната си сетивност.
  След това се извини за неспокойствието и припряно излезе.
  Няколко утрини жената все така стремително влетяваше с хаоса си в добре подредения свят на мъжа. Отсреща разсеяно я изслушваха с нейния задъхан монолог и мълчаливо пушеха. Все пак, за да демонстрира заинтересованост, не от изблик на съчувствено благородство, а от желание да завърши час по-скоро всичко това, той деликатно питаше дали образът се е появил пред вътрешния и взор и дали е приел видими очертания, за да може да му ги опише.
  Тя не отговаряше, притеснено, като подгонено от нещо невинно дете, сядаше на крайчеца на стола, извиняваше си и излизаше.
   Привикнал на романтичните и унесения, мъжът често я сварваше да стои неподвижно, залепнала чело в стъклото, с поглед зареян в бездънните глъбини на хоризонта. Там, където една гургулица волно описваше широки кръгове в небосвода. Нейното налудничаво състояние не го впечатляваше особено. Бе свикнал с внезапните обрати в настроението и, затова приемаше спокойно усамотяването и пред ада на непрестанно питащите и объркани очи, които сякаш търсеха нещо като опора, от която и самите те се нуждаеха.
   Жената някак механично, но съвестно изпълняваше своите семейни задължения, но често волнолюбивата и и своенравна природа не искаше да се съобразява с предпочитанията, съветите и мненията на мъжа. Подчиняваше се единствено безпрекословно на някакво властно и магнетично чувство, което я изпълваше цяла, подмолно дълбаейки лабилното и равновесие. Тя самата не бе в състояние да го определи и назове. То бе за нея всесилен усет, който не можеше да не изпитва. Блян, който не можеше да не следва.
  След семейството идваше самотната гугутка. Едно бегло подсказване за изчезналата и безвъзвратно вселена.
   Неизменното и присъствие на дървото срещу прозореца, така плахо и никого необозпокояващо, я потресе, сякаш съзираше в участта на това дребнокрило същество някакво трагично предопределение. Предложи и трохи, но птичката дори не ги погледна. Като че ли доброволно бе обрекла себе си на вечен глад. Така както подстоянно гладуваше в нищета и нейната душа.
   Двете срещнаха погледите си. И някаква безумна искра изгоря в пространството при това далечно приближаване. Жената откри трескаво желание в кръглото бляскаво око на гугутката. Желание, което дълго не можеше да схване. Стоя така  продължително замислена, вкаменена от една всепроникваща тъга, която безмилостно попиваше през порите и, безпрепятствено прииждаше чак до дъното на изранената и душа. Там, където ясно бе отразен с трепет и дихание образът на птичката. После някаква внезапна мисъл я осени и тя разбра, че този неутолим копнеж, стаен в зениците на гугутката, е всъщност мъчителната жажда.
   Бързо отиде до чешмата, напълни чинийката с вода и предпазливо я остави на перваза.
   Птицата сведе морна главица. Дали и благодареше за живителната глътка вода или за проявената топлина и разбиране. Дълго се гледаха и жената инстинктивно усети как между тях се заражда едно неестествено приятелство. Очите на гугутката излъчваха някаква причудлива смесица от горестна покруса и мимолетно обграждащо я упование, което се плисна като пареща вълна по тялото и. Отново се почувства необратимо обзета от онова нейно непреодолимо положение на безтегловност, което я разтваряше като бучка захар в широтата на всемира. Изведнъж някакъв вътрешен глас се изтръгна от чернотата на нищото и кресна зловеща като постепенно отзвучаващо ехо...

КРАЙ НА ВТОРА ЧАСТ

© Дияна Иванова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Господи,всичко това ли си преживяла?Поклон!!!
  • Какво ли е да се разтвориш "като бучка захар в широтата на всемира"?
    Поздрав!
Random works
: ??:??