Последните дни на август се отрониха от календара като презрял плод. Горещият сух вятър измете края на лятото заедно с остатъците от отпуската на Ангелина Воденичарова. Пета поредна година тя се връщаше в България с тайната надежда, че най-после ще се случи нещо хубаво, което да я задържи тук, но както вървяха нещата, скоро трябваше да стяга куфарите обратно за Рим. По дяволите, кога мина това време?! Само след месец щеше да навърши четиридесет и една. Нерадостни мисли полегнаха в мрежа от тънки, отчетливи бръчици около лешниковите ù очи. С нервен жест Ангелина повдигна от челото кичур боядисана в наситенокафяво коса и се намръщи. Опита да обходи с поглед съседните панелни сгради, но потресена от грозотата им отвърна глава. За тази гледка ли бе пожертвала пет години от живота си? Нямаше сили дори да се разплаче. Отпусна се уморено в шезлонга на балкона и притвори очи.
Спомените я върнаха в 80-те години на миналия век. Колко различен бе животът тогава – спокоен и подреден, а толкова цве ...