Mar 5, 2008, 8:39 AM

Обратно броене 

  Prose
1047 0 0
4 мин reading
 

                Казват, че всяко пътуване има своя край. Разбира се, хората говорят много неща, но точно с това съм склонен да се съглася. Всеки край е едно ново начало, допълвам аз и лицето в огледалото се усмихва. Набръчкано лице, средна възраст и силни скули. Само с такава физиономия можеш да доведеш нещата до естествения им финал.

            А той предстои съвсем скоро. Поглеждам към часовника. Часът е 11:32 и това значи, че ми остават двадесет и осем минути.

            - Не се разсейвай, дядка - подвиква младият мъж зад гърба ми. Обръщам се и виждам, че за чешмата се е образувала малка опашка. Избърсвам ръцете си с няколко салфетки, усмихвам се, както ми се струва, извинително и излизам от тоалетната.

            Часът е 11:33 и все още имам време.

            Тръгвам право към ескалатора, стъпвам върху него и се оставям да ме отведе нагоре. Приземният етаж е заменен от първи. Следва нов ескалатор и вече съм едно ниво по-нагоре.

            На втория етаж, точно срещу мен, са разположени няколко заведения за бързо хранене - Макдоналдс, Кентъки фрай и още, и още боклуци. Знам, че по-навътре са кинозалите, макар и никога да не съм ги посещавал. Отвращавам се от огромните афиши отстрани на сградата, които приканват лековерните да дадат парите си за поредната доза промиване на мозъците.

            А часът вече е 11:38.

            Остава ми един последен ескалатор и цели двадесет минути. Нямам какво да правя на третия етаж толкова рано, затова решавам да си взема нещо за ядене. Макдоналдс е на една ръка разстояние и точно в момента не се тревожа за здравето си.

            Нареждам се зад млада жена с табла в ръката. За полата й се е хванало малко момиченце с руса косичка, не повече от пет години. В продължение на един много дълъг момент се боря с желанието си да кажа нещо. Но ако го направя, ако ги предупредя, ще изгубя всичко.

            Не мога да губя. Часът е 11:42 и в ръцете ми се озовават малък чийзбургер и чаша кола.

            - Четири и двайсет и пет - казва продавачката.

            Подавам й една по-едра банкнота и две малки монети. Сега тя ще ми върне друга монета, малко по-голяма от моите, аз ще я прибера в порфтейла си и ще се запътя към масата отсреща.

            По пътя ще се усмихна на малкото момиченце, което ме гледа учудено.

            А когато седна, ръката ми машинално ще попипа корема през сакото. Изглежда всичко е наред. Чакай малко, дали някой не забеляза това? Оглеждам се наоколо и се уверявам, че никой не ми обръща внимание.

            Ям.

            Пия кола и пак ям.

            Часът е 11:50 и вече е време.

            Изхвърлям остатъците в близкия кош за боклук. Тръгвам към ескалатора. Около мен е много шумно, но аз не обръщам внимание. Ако го направя, ще изгубя увереността си. Всички тези деца наоколо, с всичките си съвсем обикновени родители, баби, дядовци и лели ще ме разколебаят и ще ме накарат да се върна назад.

            Не мога да се връщам.

            - Ще ми помогнете ли, господине - дърпа ме за ръката малко момиченце, друго, не това отпреди.

            Поглеждам към часовника. 11:53 и наистина нямам време.

            - Бързам, миличка - казвам.

            - Но аз не знам къде са мама и тати - отвръща ми тя и започва да плаче с лекотата и скоростта, която само децата могат да постигнат. При това с пълен глас.

            Сега вече имам проблем. Двама полицаи се обръщат по посока на шума и с бързи крачки тръгват към нас.  Завъртам се, неглижирано, както си го представям, и се запътвам към ескалатора.

            - Хей, вие - вика единият полицай.

            Хуквам да бягам.

            Не мога да видя, но съм сигурен, че той и колегата му са се втурнали след мен. Те са като хрътки, които преследват всичко, опитващо да им се изплъзне, нали?

            Стъпвам на ескалатора и спирам за момент, колкото да погледна към часовника. 11:56.

            Тичам нагоре.

             След като се изкачвам до третия етаж, вече мога да се обърна. След мен са, да, и вече не са само двама.

            Вече няма значение. Целта ми е само на няколко метра напред и се материализира в лицето на човека, който в този момент излиза от офиса си. Той прави това всеки ден и винаги в 11:58. Точен като атомен часовник, както обича да се хвали.

            И аз съм точен.

            Когато ме вижда, бившият ми шеф се намръщва. Очите му се разширяват, лицето придобива гневна гримаса.            

            - Какво правиш тук, откачено копеле такова? Казах ти да не се връщаш...

            Нямам време за отговор. Зад гърба ми се чуват виковете на полицаите,

(- Ето го! Ей там.)

но те не ме интересуват. Часът е 11:59.

            Прегръщам шефа си, както се полага между стари познати. Той опитва да ме отблъсне и залита назад.

            12:00.

            Останалото, казват, е история. 

 

***

 

            ... взривът в търговския център е избухнал точно на обяд. Полицията отказа коментар, но според добре информиран източник, пожелал да остане анонимен, броят на жертвите надхвърля 35. Същият източник посочва, че ранените най-вероятно са повече от 100.

            Засега не се знае каква е причината за атентата. Работи се по версията за самоубийствен терористичен акт. Никой не е поел отговорност за него.

            Ще следим отблизо развоя на разследването. За повече подробности очаквайте следващите ни емисии. 

© Юри Иванов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??